— Ще мисля за вас, докато съм далече — обеща той и закопча огърлицата на бялата й шия. — Искам да съм сигурен, че няма да се страхувате.
Ръката й потрепна като бял гълъб към сияйното сърце на огърлицата и сетне се отдръпна. Тя погледна Магнус в очите, усмихна се и каза:
— Сега е редно аз да ви дам нещо, което ще ви напомня за мен.
— О, разбира се. — Той се приближи и отпусна ръка на тънката копринена талия. Преди устните му да срещнат нейните, прошепна: — Щом така е редно.
Камила го целуна. Той накара фенера да засияе по-ярко и пламъкът в желязно-стъклената клетка изпълни цялата улица с мека синя светлина. Магнус прегръщаше Камила и обещанието за любов и в този жарък миг тесните улици на Лондон сякаш се разшириха, а той вече можеше да мисли с топлота дори за ловците на сенки, особено за един от тях.
Надяваше се Едмънд Херондейл да намери утеха в прегръдките на своята красива смъртна любима и да има такъв живот, заради който всичките му жертви и страдания да са си стрували.
Корабът на Магнус отплаваше тази нощ. Камила отиде да търси Ралф Скот, а той се качи на парахода — великолепна метална грамада, на име „Персия", едно от последните мундански изобретения. Интересът му към кораба и мислите за бъдещи приключения го утешиха след раздялата, но въпреки това остана до перилата, докато параходът пореше нощните води. За да види града за последно.
Години по-късно Магнус щеше да се завърне в Лондон при Камила Белкор и нямаше да завари нещата такива, каквито бе мечтал да бъдат. Години по-късно друго отчаяно момче, на име Херондейл — със сини, сини очи щеше да почука на вратата му, треперещо от студения дъжд и от собственото си нещастие, но на него Магнус щеше да успее да помогне.
Сега обаче не знаеше нищо от това. Стоеше на палубата на парахода и гледаше как светлините и сенките на Лондон изчезват в далечината.
СРЕДНОЩЕН НАСЛЕДНИК
Трябваха му почти двайсет минути да забележи момчето, което простреля полилея в залата, но за да бъдем съвсем честни — декорът го разсейваше.
Беше изминал почти четвърт век от последното му посещение в Лондон. Този град му липсваше. Ню Йорк, разбира се, кипеше от енергията в края на века като никое друго място по света. Магнус обичаше да минава с файтон под заслепяващите светлини на Лонгейкър Скуеър*, да спира пред театър „Олимпия" със сложната френска ренесансова фасада или да се бута сред какви ли не хора на някой хотдог фестивал в Гринидж Вилидж. Приятно му беше да се вози на надземните железници със скърцащите спирачки и обожаваше да пътува из огромните подземни системи, които се изграждаха под самото сърце на града. Преди да потегли насам, видя строежа на голямата гара на Кълъмбъс Съркъл и се надяваше да я завари завършена, когато се върне.
* На 8 април 1904 г. този площад в Манхатън е преименуван на Таймс Скуеър, след като вестник „Ню Йорк Таймс“ премества централния си офис там. — Бел. ред.
Но Лондон си беше Лондон — тук имаше пластове история и всяка епоха съдържаше в себе си зародиша на следващата. Магнус също имаше история тук. Тук бе обичал и мразил. Тук живееше и жената, която едновременно обичаше и мразеше, и бе напуснал Лондон, за да избяга от спомена за нея. Понякога се чудеше дали не сбърка, дали не трябваше да понесе лошите спомени в името на хубавите, да страда и да остане.
Седеше в едно кадифено кресло с пискюли — със странични облегалки, протрити от безброй ръкави през десетилетията — и оглеждаше залата. Тези места в Англия се отличаваха с благородство, с което дръзката и млада Америка не можеше да се похвали. От тавана се спускаха блещукащи полилеи — стъклени, разбира се, а не кристални, но хвърляха красива светлина. По стените имаше електрически аплици. Магнус все още смяташе електричеството за вълнуващо, макар че не беше ярко колкото магическа факла.
Джентълмени седяха около масите и играеха фаро или пикет. Дами, които бяха точно каквито трябваше да бъдат, с възтесни, твърде ярки рокли, съвсем по негов вкус, се изтягаха по кадифените канапета до стените. Господата, които бяха извадили късмет на игралните маси, се приближаваха до тях, поруменели от победата и печалбата, а онези, на които Лейди Фортуна не се беше усмихнала днес, навличаха палтата си до вратата и тихомълком потъваха в нощта, лишени от пари и компания.
Цялата тази драматичност се харесваше на Магнус. Още не се беше отегчил от блясъка на обикновения живот, нито пък от обикновените хора, въпреки че времето си минаваше и накрая те винаги се оказваха едни и същи.
Силен гръм го накара да вдигне поглед. В центъра на залата стоеше момче, което стискаше сребрист пистолет в изпънатата си нагоре ръка. Около него се бяха посипали счупени стъкла, защото току-що беше застреляло полилея.