Магнус беше завладян от усещане, което французите наричаха дежавю, или чувството, че вече си бил тук и преди. Той, естествено, беше идвал в Лондон преди двайсет и пет години.
Но именно лицето на момчето му припомни миналото. То беше лице от миналото, едно от най-прекрасните, които беше виждал. Бе така фино изваяно, че внасяше изтънчено разнообразие в това опърпано място — красота, чийто ярък блясък затъмняваше електрическата светлина. Кожата му бе бяла и чиста и грееше със собствено сияние. Линиите на скулите, челюстта и шията — открита от разкопчаната яка на памучната риза — бяха толкова изящни и съвършени, че момчето щеше да прилича на статуя, ако не беше разрошената му чуплива коса, която се спускаше черна като нощ по лъчистата бледност на плътта му.
Магнус отново се върна двайсет години назад, в една мъглива, осветявана от газени фенери лондонска вечер, и усети, че устните му отронват име: Уил. Уил Херондейл.
Пристъпи инстинктивно напред, сякаш не по своя воля.
Момчето срещна погледа му и Магнус бе обзет от шок. Това не бяха очите на Уил, той много добре ги помнеше — сини като нощно небе в Ада, очи, които бе виждал и отчаяни, и нежни.
Това момче имаше блестящи златни очи, като уловила слънчев лъч кристална чаша, пълна до ръба с бяло вино. Кожата му искреше, а очите сияеха. Магнус не можеше да си ги представи изпълнени с нежност. Момчето беше много, много хубаво, но с красотата на Елена от Троя — обещание за бедствие беше изписано във всяка негова черта. А светлината му напомняше за горящи градове.
Мъглата и газените фенери отново се превърнаха в спомен. Мигът на глупава носталгия отмина. Това не беше Уил, а непознат. Онова съсипано, красиво момче вече трябваше да е мъж.
Все пак Магнус не мислеше, че подобна силна прилика може да е съвпадение. Той си проправи път към момчето с лекота, сякаш останалите клиенти на този комарджийски ад се страхуваха, навярно с право, да го доближат. Момчето стоеше сам-самичко сред строшените стъкла като остров сред сияйно море.
— Това май не е оръжие на ловец на сенки — промърмори Магнус. — Нали?
Златните очи се присвиха в ярки цепки и една дългопръста ръка се плъзна в ръкава на другата, където вероятно се намираше скрито острие. Но ръцете леко потрепваха.
— Спокойно — добави Магнус. — Не искам да ви нараня. Аз съм магьосник и Уайтлоу от Ню Йорк ще потвърдят, че съм съвсем — е, почти — безобиден.
Настъпи продължителна пауза, в която се долавяше опасност. Очите на момчето бяха като звезди — сияеха, но не издаваха чувствата му. Магнус умееше да разчита хората, но сега бе неспособен да предскаже действията му.
Думите му наистина го изненадаха.
— Знам кой си.
Гласът не подхождаше на лицето; в него имаше нежност.
Магнус успя да скрие изненадата си и вдигна въпросително вежди. За триста години се беше научил да не се хваща на всяка примамка.
— Ти си Магнус Бейн.
Магьосникът се поколеба, после наклони глава.
— А вие сте?
— Аз — обяви момчето — съм Джеймс Херондейл.
— Знаете ли — промълви Магнус, — очаквах тази фамилия. Освен това съм поласкан, че съм толкова прочут.
— Ти си магьосникът приятел на баща ми. Той винаги говори за теб пред мен и сестра ми, докато другите ловци на сенки споменават долноземците с пренебрежение в наше присъствие. Баща ми казва, че познава магьосник, който бил по-добър приятел и по-достоен за доверие от много воини нефилими.
Устните на момчето се извиха при тези думи. Говореше подигравателно, но зад сарказма му не се усещаше веселие, а презрение, сякаш баща му е наговорил глупости и той самият е глупак, че ги повтаря.
Магнус обаче не беше в настроение за цинизъм.
С Уил се бяха разделили в добри отношения, но той знаеше какви са ловците на сенки. Нефилимите винаги бързаха да осъдят и упрекнат един долноземец заради лошите му постъпки, сякаш всеки грях оставаше неизличим и доказваше, че събратята на Магнус са зли по природа. Ловците на сенки бяха убедени в собствените си ангелски добродетели и праведност и това им пречеше да забележат добрите дела на един магьосник, като че бяха изписани по вода.
Магнус не беше очаквал да чуе нещо за Уил Херондейл при това си пътуване и нямаше да се изненада, ако беше забравен като незначителен участник в трагедията на едно момче. Фактът, че го помнеха, и то с добро, го трогна повече, отколкото бе предполагал, че е възможно.
Звездните очи на момчето, в които горяха градове, се плъзнаха по лицето на Магнус и видяха твърде много.