Както винаги се опитваше да въдвори мир между Уил и останалия свят.
— Предполагам, че разликата е в това, че татко го е грижа какво мислиш за него — каза Джеймс. — На мен не ми пука. Но не го приемай лично, чичо Джем. Не ме е грижа за ничие мнение.
Джеймс наистина имаше навика да устройва сцени и Магнус не се съмняваше, че го прави нарочно. Със сигурност се интересуваше от мнението поне на един човек. Защото вършеше всичко това с някаква цел. Но каква беше тя?
— Джеймс, това не ти е присъщо — намеси се разтревожената Теса. — Винаги си бил мил. Какво те тормози?
— Може би нищо. Може би просто съм осъзнал, че съм бил много скучен. Не смяташ ли, че бях скучен? С постоянното учене и този латински. — Той потрепери. — Ужас!
— Няма нищо скучно в това, да те е грижа за другите или да имаш открито, любящо сърце — каза Джем.
— Все това повтаряте — отвърна Джеймс. — И е ясно защо вие тримата сте така влюбени един в друг. Много мило от ваша страна, че сте загрижени за мен. — Дъхът му секна за миг, после той се усмихна, но с огромна тъга. — Не ми се искаше да ви безпокоя.
Теса и Уил се спогледаха отчаяни. Въздухът в стаята натежа от тревога и родителски притеснения. Магнус вече усещаше, че се превива под бремето на човечността.
— Е — обяви той. — Колкото и образователна и мокра да беше тази вечер, не искам да преча на семейната сбирка. Наистина не ми трябват семейни драми, които при ловците на сенки обикновено са бурни. Трябва да вървя.
— Можеш да останеш тук — предложи Теса. — Бъди ни гост. За нас ще е удоволствие.
— Един магьосник във величествените зали на Института на ловците на сенки? — потрепери Магнус. — Представете си само!
Теса го изгледа остро.
— Магнус...
— Освен това имам среща — рече той. — И не бива да закъснявам.
Уил го погледна смръщено.
— По това време?
— Занаята ми е необичаен, работното време — също. Доколкото помня, ти често идваше при мен за помощ посред нощ. — Сведе леко глава. — Уил, Теса, Джем. Лека нощ.
Тя се приближи до него.
— Ще те изпратя.
— Довиждане, който и да си — рече Джеймс сънливо. Пак беше затворил очи. — Не мога да си спомня името ти.
— Не му обръщай внимание — тихо каза Теса, докато вървяха към вратата.
Тя спря на прага за миг и погледна към сина си и двамата мъже до него. Уил и Джем стояха рамо до рамо и дори отдалече нямаше как да не забележиш колко крехка е фигурата на Джем, както и че не е остарял като Уил. Все пак в гласа на Уил се долавяше момчешко нетърпение, когато отговори на въпрос, който Магнус не чу:
— Ама разбира се, че можеш да посвириш, преди да си тръгнеш. Тя е в музикалния салон и те чака.
— Цигулката му ли? — прошепна Магнус. — Не знаех, че Мълчаливите братя се интересуват от музика.
Теса въздъхна тихо и излезе с него в коридора.
— Уил не вижда в него Мълчалив брат — каза тя. — Вижда само Джем.
— Трудно ли е? — попита Магнус.
— Кое?
— Да споделяш сърцето на съпруга си с друг.
— Ако не беше така, нямаше да е неговото сърце — отвърна Теса. — И той знае, че споделя сърцето ми с Джем. Аз не мога иначе — той също.
Тримата бяха толкова свързани, че дори и сега никой не можеше да ги раздели, а и никой не го желаеше. Магнус искаше да я попита дали се страхува от мига, в който Уил ще си отиде и връзката все пак ще бъде прекъсната, но не го направи. Ако имаха малко късмет, щеше да мине много време, преди Теса да преживее първата си загуба и да осъзнае какво бреме е да си вечен, а любимият ти — смъртен.
— Много красиво — рече Магнус. — Е, желая на всички ви щастие с малкия заядливец.
— Трябва да се видим пак, преди да напуснеш Лондон — изрече Теса с онзи недопускащ никакви възражения тон, който притежаваше още като момиче.
— Разбира се — отвърна Магнус. После се поколеба и добави: — Теса, ако някога се нуждаеш от мен — надявам се да е след много дълги и щастливи години, — изпрати ми съобщение и аз веднага ще дойда.
И двамата знаеха какво има предвид.
— Ще го направя — каза Теса и му подаде ръка.
Тя беше малка и мека, но стискаше изненадващо силно.
— Вярвайте ми, скъпа лейди — рече Магнус безгрижно. Пусна ръката й и се поклони театрално. — Извикайте ме и аз ще дойда!
Когато се обърна и пое по улицата в мъгливия лондонски въздух, до него достигна мелодията на цигулка и му припомни една друга нощ — нощ на призраци, сняг и коледна музика, когато Уил стоеше на стълбите и го гледаше как си отива. Сега Теса стоеше на прага на Института, вдигнала ръка за сбогом, докато Магнус не стигна до портата със зловещия надпис: ВСИЧКИ СМЕ ПРАХ И СЕНКИ. Озърна се назад, видя крехката й бяла фигура на входа и отново си помисли: „Да, вероятно не биваше да напускам Лондон“.