* * *
Магнус не за първи път пътуваше от Лондон към Чезуик, за да посети имението Лайтууд. Навремето домът на Бенедикт Лайтууд често беше широко отворен за долноземци, които споделяха представите му за добро забавление.
Тогава имението бе великолепно, изградено от искрящ бял камък и украсено с гръцки статуи и безброй колони. Лайтууд бяха горди и обичаха показността, а домът им, с цялата си неокласическа прелест, отразяваше това.
Магнус знаеше какво се случи с тази гордост. Патриархът, Бенедикт Лайтууд, се разболя заради общение с демони и се превърна в чудовище, а собствените му синове бяха принудени да го убият с помощта на други ловци на сенки. За наказание Клейвът конфискува имението и парите им, а семейството стана за посмешище, синоним на греховност и предателство към всичко свято за ловците на сенки.
Магнус не приемаше надменната арогантност на ловците на сенки и обикновено се радваше на разрухата им, но дори той не беше виждал семейство да пропада толкова бързо. Гейбриъл и Гидеон, синовете на Бенедикт, успяха да си възвърнат достойнството чрез примерно поведение и милостта на консула Шарлот Брануел. Сестра им обаче беше съвсем друго нещо.
Магнус нямаше представа как е успяла пак да докопа имението Лайтууд. „Луда като затворена в чайник мишка“, беше казал Уил. Като се имаше предвид падението на семейството, Магнус не очакваше да завари разкоша от времето на Бенедикт. Без съмнение, сградата щеше да е порутена и потънала в прах под грижите на едва неколцина слуги.
Наетата карета спря.
— Къщата изглежда изоставена — обяви кочияшът и хвърли изпълнен със съмнение поглед към обраслата с лози метална порта.
— Или обитавана от духове — ведро предположи Магнус.
— Е, аз не мога да вляза. Онез врати няма да се отворят — рече грубо кочияшът. — Трябва да продължите пеша, щом толкоз държите.
Магнус държеше. Любопитството му се бе събудило и той приближи до портата като котка, готов дори да се покатери по нея, ако се наложи.
Щипка магия и малко заклинание накараха вратите широко да се отворят сред дъжд от ръждив прах и да разкрият дълга, тъмна, обрасла с растения алея, която водеше до призрачното имение, блещукащо като надгробен камък под пълната луна.
Магнус затвори портите и пое напред, заслушан в звуците на нощните птици по дърветата и в шумоленето на листата. Над него се преплиташе истинска гора от черни клони, останка от прочутите градини на Лайтууд. Навремето бяха красиви. Магнус смътно си спомни как веднъж пияният Бенедикт Лайтууд каза, че те били радостта на мъртвата му съпруга.
Сега високите храсти на италианската градина бяха образували зловещ лабиринт, от който нямаше изход. Говореше се, че чудовището Бенедикт Лайтууд е убито точно тук и черната кръв се изливала от вените му в мрачен, безспирен поток.
Магнус усети драскане по ръката си и видя розов храст, който беше оцелял, но подивял. Не разпозна веднага растението, защото цветовете му, макар и с обичайната форма, не бяха в обичайния цвят. Розите бяха черни като кръвта на мъртвото чудовище.
Откъсна една и тя се сгърчи в дланта му, сякаш беше от пепел и отдавна бе мъртва.
Магнус продължи към къщата.
Развалата, поразила розите, не беше пощадила и имението. Някогашната гладка бяла фасада сивееше, нашарена от черна мръсотия и зелена плесен. Умиращи лози поглъщаха сияйните колони и балконите, които навремето му приличаха на вътрешността на алабастрови бокали, а сега бяха изпълнени с черните пипала на тръни и отломки.
Мандалото на вратата преди имаше формата на лъскав златен лъв, захапал халката в устата си. Сега тя лежеше ръждясала на стъпалата, а устата на сивия лъв зееше озъбена и празна. Магнус почука отривисто по вратата и чу как ударите отекнаха зловещо в къщата, сякаш в нея цареше мъртвешка тишина и всеки шум беше натрапник.
Магнус беше дотам убеден, че вътре няма жива душа, че се сепна, когато жената, която го беше повикала, отвори вратата.
Разбира се, не подобаваше на дама да отваря сама входната врата, но по всичко личеше, че тук няма прислуга от десетилетия.
Магнус смътно си спомни, че е виждал Татяна Лайтууд на някой от приемите на баща й: тогава бе зърнал едно съвсем обикновено момиче с големи зелени очи, което побърза да затвори вратата и да се скрие.
Но дори порутената къща и обраслите градини не го подготвиха за вида на Татяна Блекторн.
Очите й още бяха все така зелени, но бръчки на разочарование и огромна болка обрамчваха строгата й уста. Приличаше на шейсетгодишна, въпреки че беше на четирийсет. Носеше излязла от мода преди десетилетия рокля, която висеше на слабите й рамене и се спускаше по тялото й като покров. По плата личаха тъмнокафяви петна и на места беше така избледнял, че почти белееше, докато на други беше запазил цвета си.