Татяна махна с ръка към думите на стената и петната по пода.
— Прославиха го — засмя се тя горчиво. — Баща ми и цялото ми семейство изпаднаха в немилост, а съпругът ми беше разкъсан пред очите ми — разкъсан. Имах дете, красивото ми момче Джеси, но той не можеше да бъде обучаван за воин. Беше твърде слаб и болнав. Молих ги да не му слагат руните, защото бях сигурна, че това ще го убие. Но ловците на сенки ме издърпаха и го стискаха, докато жигосваха плътта му със знаците. Той не спря да крещи. Всички очаквахме да умре, но Джеси оцеля. Издържа заради мен, заради майка си, ала жестокостта им го обрече. С всяка година отслабваше все повече, докато не стана твърде късно. Беше на шестнайсет, когато ми казаха, че няма да се оправи.
Ръцете й не спираха да се движат и след жеста към стената започнаха да дърпат дрипавата, изцапана със стара кръв рокля. Татяна докосна предмишниците си, сякаш още я боляха от хватката на ловците на сенки, и започна да си играе с големия медальон на шията си. Отваряше го и го затваряше, почернелият метал просветваше между пръстите й и на Магнус му се стори, че зърна зловещ портрет. Отново на сина й?
Той се вгледа в бледото младо лице на картината на стената и пресметна на колко години е било детето на Рупърт Блекторн при смъртта му преди двайсет и пет години. Ако Джеси Блекторн бе умрял на шестнайсет, значи, оттогава бяха изминали девет години, но вероятно майчината скръб траеше вечно.
— Съзнавам, че сте изстрадали много, госпожо Блекторн — каза Магнус възможно най-внимателно. — Но защо, вместо да кроите заговори за безсмисленото убийство на ловци на сенки, не обмислите вероятността, че мнозина от тях може би искат да ви помогнат и да облекчат болката ви.
— Нима? За кого говорите? Уилям Херондейл — произнесе тя с изгаряща омраза — ми се подиграва, защото не съм правела друго, освен да жаля за мъртвите, но кажеше ми какво бих могла да правя? На какво друго са ме научили? — Очите й бяха огромни и отровнозелени, а болката в тях бе достатъчна да удави целия свят и да погълне душата й. — Ще ми кажете ли, магьоснико? Уилям Херондейл ще ми каже ли? Изобщо някой ще ми каже ли какво би трябвало да правя, когато вече съм свършила всичко, което са очаквали от мен? Съпругът ми умря, баща ми умря, изгубих братята си, откраднаха дома ми, а нефилимите не успяха да спасят сина ми. Винаги съм била каквато са искали да бъда, а в отплата животът ми се превърна в пепелище. И не ми говорете за облекчение на болката, защото само тя ми е останала. Не ми казвайте, че съм ловец на сенки, защото не съм една от тях. Отказвам да бъда.
— Разбирам, мадам. Изразихте своята позиция пределно ясно — рече Магнус. — Не знам само защо си мислите, че ще ви помогна да получите желаното.
Магнус беше всякакъв, но не и глупак. Смъртта на неколцина ловци на сенки не беше истинската цел. Ако това бе единственото, което Татяна желаеше, нямаше да има нужда от него.
На нея й трябваше магьосник, който да използва тази смърт и да превърне живота на ловците на сенки в магия за заклинания. А това щяха да са особено мрачни заклинания и самият факт, че Татяна знаеше за тях, му подсказа, че не за първи път прибягва към черна магия.
Магнус нямаше представа какво иска да постигне с тази магия Татяна Блекторн, чиято мъка гризеше гърдите й като вълк. Не искаше да знае за какво я е използвала в миналото и със сигурност не желаеше тя да се сдобива със сила, която би довела до бедствие в бъдещето.
Татяна се намръщи с леко объркване и пак заприлича на разглезената, галена дъщеря на Бенедикт Лайтууд.
— За пари, естествено.
— Нима си въобразявате, че ще убия петима души и ще ви предоставя огромна сила само заради пари? — попита Магнус.
Татяна махна с ръка.
— Не се опитвайте да вдигнете цената, като изтъквате уменията си и се преструвате на морален и чувствителен, демонско изчадие. Кажете сума и ще я получите. За мен нощните часове са безценни и не искам да губя повече време с такъв като вас.
Именно небрежният й тон беше най-ужасяващ. Татяна може и да беше луда, но не и буйстваща лунатичка. Просто боравеше с фактите във вида, в който бяха известни на ловците на сенки: долноземците бяха дотолкова покварени, че тя дори не можеше да си представи, че имат сърце.
Разбира се, повечето ловци на сенки смятаха Магнус за по-долен от мунданите и по-нисш от децата на Ангела така, както маймуните бяха по-нисши от хората. Той можеше да е от полза, но бе създание, което заслужава презрение, бива използвано и захвърляно, и дори допирът му се смяташе за нечист.