— Викам му аз... Магнус, слушаш ли?
— Разбира се, Алфи — отвърна Магнус.
Алфи беше много красив и забавен клиент с отличен вкус за костюми и любов към силните коктейли. Разказваше смешни случки и имаше хубава усмивка. Беше банкер или нещо подобно. Може би брокер. Тези дни като че ли всички се занимаваха с пари.
— ... та викам му аз, не можеш да идеш с кораб до хотелската си стая. А той рече: „Амчи как да не мога. Аз съм капитан'“. А аз, аз му казвам, казвам му...
— Момент, Алфи. Трябва да се погрижа за нещо.
— Тъкмо стигнах до най-интересното...
— Само един момент — повтори Магнус и го потупа по ръката. — Ще се върна.
Алфи проследи погледа му и видя момичето.
— А, какво вкусно доматче — обяви той и кимна. — Но май не е по твоя вкус.
— Моят вкус е универсален — усмихна се Магнус.
— Е, размърдай се тогава. Тя няма да стои тук цяла нощ. Аз ще наглеждам бара — рече Алфи и плесна по плота. — Можеш да ми се довериш.
Магнус кимна на Макс, отличния си барман, и той веднага направи още един коктейл на Алфи.
— Да не ти пресъхне гърлото, докато се върна.
— Мно'о мило — ухили се Алфи. — Ти си душица, Сух.
Магнус беше нарекъл бара си „При господин Сух". Технически цяла Америка сега беше „на сухо", защото алкохолът беше забранен*. Но всъщност повечето градове бяха „мокри“ — направо залети с пиячка. Особено Ню Йорк. Всички в Ню Йорк пиеха и фактът, че вече го правеха незаконно, само увеличаваше удоволствието. Според Магнус контрабандните заведения се нареждаха сред най-великите постижения на човечеството. Интимни, празнични и незаконни, но не и неморални, те осигуряваха тръпката от риска, без да има истинска опасност.
* На 16 януари 1920 г. в САЩ официално е наложен сух режим, забраняващ производството, търговията и консумацията на алкохол на територията на всички щати. Сформирана е специална полицейска част, която да следи за спазването на нормата. През 20-те години незаконният алкохолен внос обаче процъфтява и в криминалната история влизат гангстери като Ал Капоне и Бъгс Моран, които печелят милиони от дейността си. Сухият режим е отменен през 1933 г. след силна обществена реакция срещу забраната. — Бел. ред.
„При господин Сух" не беше особено просторно — тези локали рядко бяха просторни. Нали уж бяха тайни. Неговият беше скрит зад фасадата на магазин за перуки на Западна двайсет и пета улица. За да влезеш, трябваше да кажеш паролата на много стриктен портиер, който оглеждаше кандидат-клиентите през малък отвор в подсилената врата в дъното на магазина. Озовеш ли се вътре, минаваш по тесен коридор и влизаш в гордото владение на Магнус — десет маси и мраморен бар (внос от Париж), зад който имаше махагонови рафтове с всякакви екзотични питиета, до които беше успял да се докопа.
Голяма част от заведението бе заета от сцената и дансинга, който пулсираше под тропота на танцуващите. На сутринта щеше да е почистен и полиран, а драскотините от хилядите удари на обувките за танци нямаше да личат. Магнус внимателно се провря сред хората, които бяха така пияни и погълнати от забавлението, че дори не го забелязаха. Той се наслаждаваше на леките (понякога не толкова леки) удари на летящи ръце и ритащи крака, на усещането да е сред топли тела и да се носи на вълната на танцуващото множество, което приличаше на плътна, пулсираща маса.
Малката вампирка беше на не повече от шестнайсет години и му стигаше едва до гърдите. Той се наведе и прошепна в ухото й:
— Да ви почерпя едно питие? Насаме? Отзад?
Връхчетата на зъбите й отново изскочиха, когато се усмихна.
Магнус се почувства окуражен — подобна леко зъбата усмивка вероятно не бе предизвикана от глад. Понякога алкохолът караше вампирските зъби да се покажат, но често, когато бяха наквасени, вампирите, също като мунданите, търсеха единствено солени храни и любовни преживявания.
— Насам — рече той, дръпна една завеса и разкри къс коридор, който водеше към врата в дъното. Точно зад главното помещение на клуба Магнус беше създал малка частна стая с цинков барплот. Тя беше обградена с големи, озарени отвътре от електрическа светлина стъклени панели с изображения на Дионис, гръцкия бог на виното. Там Магнус държеше най-доброто и най-лошото от стоката си и уреждаше поверителни дела.
— Не мисля, че сме се срещали — каза Магнус, когато тя се пльосна щастливо на столчето до бара и се завъртя.
— Но аз знам кой си. Ти си Магнус Бейн.
Говореше с един от нюйоркските акценти, с който Магнус още не беше свикнал, макар че живееше тук от месеци. Беше крещящ и отчетлив като примигваща неонова реклама. Носовете на обувките й за танци от ярешка кожа бяха ожулени, а по токчетата имаше петна от кал и от някакви други вещества, за които той нищо не искаше да знае. Това бяха обувки за танци и за ловуване.