— А как да те наричам?
— Наричай ме Доли — отвърна тя.
Магнус извади бутилка охладено шампанско от голямата вана с лед, в която имаше поне шейсет такива бутилки.
— Тук ми харесва — обяви Доли. — Изискано е.
— Радвам се, че мислиш така.
— Mнo'o места са изискани — продължи тя, посегна към един буркан на бара и си взе няколко накиснати във вишновка черешки. После започна да ги къса с дългите си (и вероятно мръсни) нокти. — Но само се преструват на изискани. Тук е друго. Имаш хубаво вино. Като т'ва.
Тя посочи долнопробното шампанско, от което Магнус тъкмо й наливаше. Бутилката, както и останалите във ваната, беше много красива, но бе напълнена с евтино газирано вино и след това запечатана отново. Вампирите пиеха много и присъствието им тук му излизаше скъпо, а и беше сигурен, че тя няма да усети разликата. Оказа се прав. Момичето изпи половината чаша на една глътка и му я подаде за още.
— Е, Доли — каза Магнус, докато пълнеше чашата. — Не ме интересува какви ги вършиш по улиците и където и да било, но си харесвам клиентелата. Смятам, че доброто обслужване изисква да се погрижа вампирите да не ги изядат под моя покрив.
— Не съм дошла да се храня — рече тя. — Ходим до „Боуъри" за това. Казаха ми да дойда тук и да питам за теб.
Да, обувките определено намекваха за „Боуъри". Улиците в долната част на града често бяха кални.
— Нима? И кой е така любезен да се интересува от мен?
— Никой.
— Никой е любимото ми име — отбеляза Магнус.
Момичето се изкикоти и се завъртя със столчето. Пресуши отново чашата, протегна я за още и Магнус я напълни.
— Моят приятел...
— Никой.
— Никой, да. Срещнах го наскоро, но той е от нашите, сещаш ли се?
— Вампир.
— Точно. Е, те искат да ти кажа нещо. Казаха да се махнеш от Ню Йорк.
— Така ли? И защо?
Тя се изкикоти в отговор и донякъде се плъзна, изхлузи се леко от столчето и начена пиянски чарлстон на музиката, която гърмеше зад стената.
— Ами щото — рече, танцувайки — тук ще стане малко опасно. Заради мунданските пари и някаква прокоба. Всичко ще се срине или нещо такова. Парите де. А това значи, че светът ще свърши...
Магнус въздъхна вътрешно.
Долноземието на Ню Йорк бе едно от най-странните места, които беше посещавал, и отчасти заради това се зае да предлага незаконен алкохол на мунданите. Все пак не успяваше да се опази напълно от тези глупости. Хората ходеха на бар, за да говорят, долноземците също. Върколаците бяха параноици. Вампирите — клюкари. Всички имаха версии. Все нещо щеше да се случи, нещо голямо. Времената бяха такива. Мунданите изкарваха абсурдно много пари на Уолстрийт и ги харчеха за труфила, кино и пиячка. Магнус разбираше това. Но долноземците се занимаваха с налудничави прокоби и безсмислени съперничества. Клановете се бореха за контрола над малки и незначителни територии. Феите действаха както винаги — от време на време отмъкваха по някого пред Сентрал Парк Казино и го примамваха в техния свят с обещание за незабравимо парти.
Ако не друго, поне красива малка вампирка, която говори глупости, бе за предпочитане пред разлигавен пиян върколак. Магнус кимна с престорено разбиране и преброи наум бутилките с бренди и ром на лавиците под бара.
— Виж сега, тия мундани се опитват да събудят демон...
— Мунданите често го правят — рече Магнус и премести една бутилка със златен ром, погрешно сложена при рома с подправки. — Но напоследък обичат да се катерят по пилони и да се разхождат по крилата на двуместни самолети. Сега сме в ерата на глупавите хобита.
— Не, тези мундани са се заели сериозно.
— Те винаги се заемат сериозно, Доли — каза Магнус. — И накрая все става каша. Виждал съм много мундани, размазани по стените...
Внезапно един звънец на стената зазвъня трескаво и откъм главната зала проехтя силен вик:
— НАПАДЕНИЕ!
А след това се чуха писъци.
— Извини ме за момент — рече Магнус.
Остави бутилката с евтино шампанско на бара и показа с жест на Доли да си налива сама, както и без това щеше да направи.
Той се върна в бара, където цареше пълна лудост. Музикантите не бяха прибрали инструментите си, но бяха спрели да свирят. Някои хора гълтаха набързо питиетата си, други тичаха към вратата, а трети пищяха паникьосано.
— Дами и господа! — извика Магнус. — Моля, просто оставете чашите на масите. Всичко ще бъде наред. Останете по местата си.
Той вече имаше достатъчно редовни посетители, които бяха запознати с подобни ситуации. Те седнаха и безгрижно запалиха цигари, като само хвърляха по някой поглед към остриетата на брадвите, които се забиваха във вратата.