— Светлини! — извика Магнус драматично.
Персоналът изключи всички лампи и локалът потъна в мрак, като блещукаха единствено оранжевите връхчета на цигарите.
— А сега моля всички — извика Магнус над крясъците на полицаите и ударите на брадвите по дървото — да преброим до три. Едно!
Хората се присъединиха нервно за „две" и „три". Лумна синя светлина, чу се последен трясък, вратата падна и полицаите нахлуха вътре. Тогава светлините внезапно се включиха. Но локала вече го нямаше. Всички клиенти видяха пред себе си порцеланови кани и чаши за чай. Джазбендът беше заменен от струнен квартет, който веднага засвири успокояваща мелодия. Вместо бутилки зад бара се издигаше претъпкана с книги лавица. Дори декорът беше променен — по стените имаше библиотеки и кадифени драперии, и нито помен от бара и какъвто и да било алкохол.
— Господа! — Магнус разтвори обятия. — Добре дошли на чаеното парти на нашия литературен кръжец. Тъкмо щяхме да обсъждаме „Невзрачният Джуд"*. Идвате съвсем навреме! Бих настоявал да платите за вратата, но разбирам нетърпението ви. Не сте искали да закъснеете за дискусията!
* Роман на английския писател Томас Харди. Най-известното му произведение е „Тес от рода Д'Ърбървил". — Бел. ред.
Тълпата избухна в смях. Хората вдигнаха чашите с чай към полицаите и заразмахваха книгите.
Магнус всеки път се опитваше да измисли нещо различно. Веднъж, когато светлините угаснаха, той превърна бара в пълен с кошери пчелин. Друг път го преобрази в молитвена сбирка, а мнозина от клиентите бяха облечени като монахини и свещеници.
Обикновено толкова много объркваше полицаите, че проверките бяха кратки и относително мирни. Но след всяко подобно представление безсилието и гневът им нарастваха. Тази нощ групата беше водена от Макмантри, най-подкупния полицай, когото Магнус бе срещал. Беше отказал да му плаща от принципни съображения и сега той нахлуваше в бара му. Но този път бяха дошли подготвени. Носеха си инструменти — поне десетина брадви, още толкова ковашки чукове, железни лостове и дори няколко лопати.
— Приберете всички — нареди Макмантри. — Вкарайте ги в арестантската кола. И обърнете мястото с главата надолу.
Магнус размърда пръсти зад гърба си, за да скрие синята светлина, която се появи между тях. Внезапно четири панела паднаха от стените и разкриха проходи за бягство. Клиентите хукнаха към тях. Те щяха да ги отведат на четири различни места на няколко пресечки от тук. Просто лека защитна магия. Никой не заслужаваше да влезе в затвора заради един коктейл. Неколцина полицаи се опитаха да ги последват, но внезапно установиха, че проходите са задънени.
Магнус позволи на илюзията да изчезне и локалът си стана същият като преди. Това смая и разсея полицаите достатъчно, за да може той да приложи магическия прах върху себе си и да стане невидим. Мина покрай тях на път за изхода и спря за миг да ги погледне как дърпат завесата и оглеждат стената зад нея. Търсеха скрития изход, за който бяха сигурни, че е някъде там.
Навън цареше непрогледна септемврийска нощ. По това време на годината в Ню Йорк често беше горещо, а влагата бе от особен вид. Въздухът беше лепкав и изпълнен с мъгла от Ийст Ривър и Хъдзън, от морето и блатата, наситен с дим и пепел, богат на всякакви аромати на готвена храна и силна миризма на бензин.
Магнус тръгна към една от изходните точки на тунелите. Там се беше събрала тълпа от развълнувани гости, които се смееха и обсъждаха случилото се. Тук бяха някои от любимите му клиенти, включително красивият Алфи.
— Хайде! — рече Магнус. — Нека продължим у нас, какво ще кажете?
Десетина души се съгласиха, че това е превъзходна идея. Магнус извика такси, неколцина направиха същото и скоро веселата колона от таксита бе готова да потегли. Точно когато някой се настаняваше на задната седалка до него, Доли се наведе през прозореца и прошепна в ухото му:
— Хей, Магнус! Не забравяй! Следи парите!
Магнус й се усмихна, кимна в жест „да, да, разбира се", тя се изкикоти и се отдалечи. Толкова беше мъничка. И красива. И много пияна. Вероятно щеше да иде до Боуъри, за да се нахрани с онези, на които не им беше потръгнало в този град.
Когато върволицата потегли, цялата процесия от коли (един поглед през задното стъкло му показа, че са се увеличили поне с десетина) се отправи към хотел „Плаза".
* * *
Щом се събуди на сутринта, първо забеляза, че е прекалено светло. Някой трябваше да разкара слънцето от тук.