Магнус потупа Алфи по рамото и тръгна към банята. Наложи се да вдигне двама спящи от ваната и от пода, за да се заеме с тоалета си. Когато излезе, от румсървиса бяха докарали шест масички на колелца, отрупани с всичките кани с доматен сок, яйца, грейпфрут и кафе, нужни, за да прояснят утрото. Част от спалите като мъртъвци гости се бяха надигнали и шумно се угощаваха, като споделяха данни за състоянието си, за да стане ясно кой е най-зле.
— Видя ли подаръците ни, Магнус? — попита един мъж.
— Видях, благодаря. Много ми трябваха резервни гуми.
— Свалихме ги от една полицейска кола, за да им върнем за погрома над бара ти.
— Колко мило! Като отвори дума, май трябва да проверя какво е останало от заведението ми. Снощи полицаите не изглеждаха особено щастливи.
Никой не забеляза излизането му. Продължаваха да ядат, да пият, да разговарят и да се надсмиват над страданията си. От време на време някой тичаше към банята, за да повърне. Това се повтаряше почти всяка нощ и почти всяка сутрин. В хотелската му стая се появяваха непознати с махмурлук, които сутринта се съвземаха, търкаха лица, заприличали на еноти от размазания грим, търсеха шапки, пера, огърлици, телефонни номера, обувки и изгубено време. Не беше лош живот. Но нямаше да трае дълго. Нищо не трае дълго.
Накрая всички заприличваха на Алфи, призори плачеха на канапето, изпълнени със съжаления. Затова Магнус странеше от такива проблеми. Не спирай да се движиш. Не спирай да танцуваш.
Той започна да си подсвирква, щом затвори вратата на апартамента, и в коридора свали шапка на една много възмутена дама. Явно беше чула глъчката вътре. Когато се качи в асансьора към фоайето, беше в толкова добро настроение, че даде на пиколото пет долара.
Доброто настроение на Магнус оцеля само пет минути. Това пътуване с такси не беше весело като предишното. Упоритото слънце прежуряше, таксито се давеше и гаснеше, а движението беше по-натоварено от обичайното — около тях имаше поне шест коли, които надуваха клаксони и бълваха отровни газове. Той забеляза и полицейски, които му напомниха за изстраданото вечерта унижение.
Когато стигна на Двайсет и пета улица, видя истинския мащаб на погрома. Вратата на магазина за перуки беше разбита и криво-ляво заменена с дървена дъска и верига. Магнус я отвори, като изстреля с пръсти малка синя мълния. Магазинът за перуки беше претърпял сериозни щети — витрините лежаха преобърнати, а перуките плаваха в плитко езерце от бира и вино като странни морски създания. Скритата врата беше откъртена от пантите и захвърлена в другия край на помещението. Магнус заджвака по тесния проход. По него течеше дълбок половин педя ручей от смърдящ алкохол, който се стичаше по трите стъпала към бара. Вратата беше на трески, а зад нея всичко тънеше в разруха — счупено стъкло, строшени маси, купчини отломки. Дори невинният полилей беше съборен от куката си и лежеше на парчета върху остатъка от дансинга.
Но не това беше най-лошото. Насред разрушението, на един от трите оцелели стола, седеше Олдъс Никс, висшият магьосник на Манхатън.
— Магнус — рече той. — Най-сетне, чакам те от час.
Олдъс беше стар — дори за магьосник. Датираше отпреди новата ера. Като се имаше предвид докъде стигаха спомените му, всеобщото мнение бе, че е почти на две хиляди години. Въпреки това изглеждаше в края на петдесетте, с изящна бяла брада и поддържана бяла коса. Магьосническият му знак бяха животински нокти по ръцете и краката. Краката бяха скрити от специални ботуши, едната му ръка винаги беше в джоба, а другата стискаше сребърната топка на дълъг черен бастун.
Присъствието му насред разрухата приличаше на обвинение.
— С какво заслужих тази чест? — попита Магнус и внимателно пристъпи през бъркотията по пода. — Или винаги си искал да видиш потрошен бар? Гледката не е за изпускане.
Олдъс избута с бастуна си парче от счупена бутилка.
— Има и по-добри занимания, Магнус. Наистина ли искаш да си губиш времето, като продаваш алкохол на мунданите?
— Бейн...
— Олдъс... Забърквал съм се в много проблеми и битки. Няма нищо лошо да искаш да заживееш спокойно и да избягваш неприятностите.
Олдъс махна с ръка към разрухата.
— Това не е неприятност — обясни Магнус. — Не и истинска неприятност.
— Но не е и сериозно занимание.
— Защо да не се насладя за малко на живота? Имаме цяла вечност. Трябва ли да я прекараме в усилен труд?
Глупав въпрос. Олдъс вероятно бе постъпил точно така.
— Магнус, не може да не си забелязал промените. Те са в ход. Световната мунданска война...