— Мунданите вечно воюват — отвърна Магнус, събра няколко столчета на счупени винени чаши и ги подреди в редичка.
— Не и така. Не и толкова глобално. Освен това прибягват и до магията. Създават светлина и звуци. Общуват от разстояние. Това не те ли тревожи?
— Не, никак.
— Значи, не виждаш какво предстои?
— Олдъс, прекарах тежка нощ. За какво говориш?
— То идва, Магнус. — Гласът на Олдъс внезапно стана много дълбок. — Можеш да го усетиш. Идва и всичко ще се разпадне.
— Кое идва?
— Преломът и падението. Мунданите вярват само в книжните си пари и когато те се превърнат в пепел, целият свят ще се обърне с главата надолу.
Изглежда, дори на магьосниците им се разхлопваха дъските. Всъщност най-вече те бяха с разхлопани дъски. Легне ли на плещите ти бремето на цяла вечност — обикновено посред нощ, когато си сам — тежестта става непоносима. Знанието, че всички ще умрат, а ти ще продължиш да живееш в някакво неясно бъдеще, населено от кой знае кого, и всичко все ще се разпада, а ти ще продължаваш ли, продължаваш...
Олдъс се замисли за това. Или поне така изглеждаше.
— Искаш ли питие? — предложи Магнус състрадателно. — Скрил съм няколко специални бутилки в сейф под пода в задната стая. Пазя „Шато Лафит Ротшилд" от 1818 година за черни дни.
— Мислиш, че това е решението за всички проблеми, нали, Бейн? Пиене, танци, любов... но чуй ми думата, нещо се задава и ще сме глупаци, ако си затваряме очите.
— Да съм твърдял, че не съм глупак?
— Магнус! — Олдъс рязко се изправи, удари с бастуна си по пода и из отломките запращяха лилави мълнии. Дори когато говореше глупости, той си оставаше могъщ магьосник. Е, за две хиляди години все трябваше да е научил нещо. — Когато решиш да бъдеш сериозен, обади се. Но не отлагай твърде дълго. Сега живея в хотел „Дюмон“ на Сто и шестнайсета улица.
Магнус остана сам сред подгизналите останки на бара си. Долноземка, която идва и започва да бръщолеви за проклятия и бедствия, можеше да бъде игнорирана. Но ако след нея се появи Олдъс и ги наприказва същите...
...освен ако самият той не беше пуснал слуха, все пак не изглеждаше съвсем с всичкия си.
Да, това звучеше правдоподобно. Висшият магьосник на Манхатън леко откача, започва да говори за прокоби, мундански пари и бедствия... някой дочува, разпространява слуха и накрая той, както винаги, стига до Магнус.
Магнус потупа с пръсти по напукания мрамор на някога кристалночистия бар. Наистина беше забелязал, че напоследък времето тече по-бързо. Олдъс имаше известно право. Времето бе като вода, понякога ледена и бавна (през двайсетте години на осемнайсети век... никога повече), друг път бе спокойно езерце, тих ручей или стремителна река. Понякога се превръщаше в пара, която се разтваря, докато преминаваш през нея, обгръща всичко в мъгла и пречупва светлината. Такива бяха двайсетте години на двайсети век.
Ала дори в подобно бързотечно време нямаше как скоро отново да отвори бара си. Трябваше да поддържа илюзия за нормалност. Няколко дни или седмица. Можеше дори да го почисти по мунданския начин, да наеме хора с кофи, летви и гвоздеи. Или пък да го направи лично. Вероятно щеше да му е от полза.
И така, Магнус запретна ръкави и се хвана на работа — събра стъклата, счупените столове и маси на купчина. Взе парцал и започна да бърше мръсотията от алкохол, кал и трески. След няколко часа се измори и отегчи, затова щракна с пръсти и веднага приведе всичко в ред.
Думите на Олдъс още кънтяха в ума му. Нещо трябваше да се направи. Трябваше да каже на някого. На някой по-отговорен и по-заинтересуван от него, който да се заеме с проблема. Разбира се, това означаваше само едно.
* * *
Ловците на сенки не биха стъпили в незаконен локал. Те уважаваха мунданската забрана на алкохола (както винаги верни на мотото „Законът е суров, но е закон"). Това означаваше, че Магнус трябваше да отиде до Горен Ийст Сайд, в Института.
Великолепието на Института винаги го смайваше — той се издигаше над останалите сгради, неподвластен на времето и непреклонен в готическото си неодобрение към всичко модерно и променливо. Долноземците не влизаха в Института през главната врата, а през убежището. Но Магнус не беше обикновен долноземец и връзките му с ловците на сенки бяха отдавнашни и добре известни.
Това не означаваше, че получи топъл прием. Когато го пусна вътре, икономката Едит каза само: „Чакай тук", и го остави във фоайето, където той заоглежда критично старомодната украса. Ловците на сенки определено си падаха по бургундскочервените тапети, лампионите във формата на рози и тежките мебели. Тук времето винаги течеше бавно.