Те със сигурност бяха много богати. Богатите пазаруват прекрасни дрехи, които веднага разпознаваш. Най-богатите изпращат хора до Париж и купуват цели колекции, които никой извън модната къща не е виждал. Тези тук принадлежаха към втората група. Магнус забеляза, че всички са на възраст между четирийсет и шейсет години. Мъжете бяха с бради и шапки, а жените не бяха достатъчно млади или достатъчно фриволни за розовите костюми „Шанел" и фееричните рокли от шифон на „Вионет", с които се бяха издокарали. Всички бързо тръгнаха към хотела, без да разговарят или да спрат да се насладят на залеза. Изглеждаха достатъчно надути и сериозни, за допусне човек, че се събират, за да призоват демон. (Хора, които се опитват да зоват демони, винаги изглеждаха така.) Все пак Магнус се тревожеше повече от друго — те явно щяха да потърсят помощта на Олдъс. А Олдъс притежаваше невъобразими сили и знание.
Магнус зачака. След около час шофьорите подкараха колите в редица и богаташите един по един се качиха в тях и поеха в нощта към Ню Йорк. Нямаше демони. Нищо. Магнус стана от стола си и тръгна обратно към „Плаза", като се опитваше да проумее ситуацията.
Може би проблем не съществуваше. Олдъс имаше мрачно отношение към мунданите и вероятно просто се забавляваше с тези предполагаемо важни хора. Съществуваха и по-лоши забавления от това, да се будалкаш с група заблудени и глупави милионери, да им вземаш парите и да им обещаваш магия. Можеш за нула време да натрупаш цяло състояние и да отпрашиш към Френската Ривиера, където да лентяйстваш цели десет години. Дори двайсет.
Но Олдъс не беше магьосник, който си падаше по такива игрички, а десет или двайсет години бяха нищожни в неговите представи за време.
Може би просто беше откачил. Случва се. Магнус се зачуди дали след стотици години същото ще сполети и него. Сигурно и той щеше да се завре в някой хотел, за да приема разни богаташи и да върши кой знае какво. Всъщност каква бе разликата от сегашните му занимания? Нима не прекара цяла сутрин в разчистване на боклуците в мунданския си бар?
Беше време да се прибира.
* * *
Октомври 1929 г.
Кой знае защо, Магнус изгуби интерес към бара си. Планираше да го затвори само за няколко дни, а те се превърнаха в седмица, после в две, три. Неколцина от редовните клиенти не намериха друг пристан, затова просто идваха в стаята му всяка нощ. Първо бяха един-двама, но след седмица прераснаха в цял поток. От управата на хотела дори се отбиха и любезно изказаха мнението си, че вероятно господин Бейн „би искал да отведе приятелите и познатите си някъде другаде". Магнус отговори, също толкова любезно, че те не са му никакви приятели и познати. Обикновено били напълно непознати. Това не зарадва особено управата на хотела.
А и не беше съвсем вярно. Алфи се появяваше всяка нощ и дори се засели на канапето му, но с времето ставаше все по-навъсен. През деня ходеше на работа, връщаше се пиян и повече не изтрезняваше. Накрая дори спря да ходи на работа.
— Става по-лошо, Магнус — каза той един следобед, когато се събуди от предизвикан от уиски пиянски ступор.
— Сигурен съм — отвърна Магнус, без да вдига очи от „Война и мир"
— Наистина.
— Сигурен съм.
— Магнус!
Магьосникът вдигна изморено глава.
— Положението се влошава. Няма да издържи още дълго. Всичко започва да се разпада. Видя ли?
Той хвърли един вестник към Магнус.
— Алфи, изразявай се по-конкретно. Освен ако не говориш за този вестник, което е разбираемо.
— Наистина — Алфи се надигна и погледна над облегалката на канапето, — цялата финансова структура на Съединените щати може да се разпадне за секунди. Всички предричаха, че ще случи, но аз не им вярвах. Сега ми изглежда възможно.
— Стават такива неща.
— Как запазваш такова спокойствие?
— Практика — отвърна Магнус, пак заби поглед в книгата и отгърна страницата.
— Не знам. — Алфи се приплъзна надолу. — Може и да си прав. Може би всичко ще бъде наред. Трябва да бъде, нали?
Магнус не си направи труда да изтъкне, че не е казвал нищо подобно. Алфи изглеждаше успокоен, а това му беше достатъчно. Той самият обаче вече не можеше да се съсредоточи в книгата и изгуби желание да чете. Гостите започваха да стават досадни.
След няколко дни Магнус напълно се измори от компанията им, но не искаше да ги гони. Това би било непристойно. Просто нае апартамент на друг етаж и спря да се прибира в стария. Гостите като че ли забелязаха това, но нямаха нищо против, стига вратата на стария му апартамент да е винаги отворена и да не се налага да плащат за румсървиса.