Магнус се опита да запълва времето си с обикновени занимания — четеше, мотаеше се из Сентрал Парк, ходеше на кино или театър, пазаруваше. Жегата отмина и над града се спусна тучен октомври. Веднъж Магнус нае лодка и цял ден се носи около Манхатън, взираше се в скелетите на новите небостъргачи и се чудеше какво всъщност ще се случи, ако всичко вземе, че се разпадне, и защо е започнало да му пука толкова. И преди бе виждал как правителства и икономики се срутват. Но тези хора... те бяха направили грандиозни неща и щяха да паднат от твърде високо.
Затова отвори бутилка шампанско.
Забеляза, че много хора прекарват дните си около борсовите телеграфни апарати, инсталирани във всички клубове и хотели, в много ресторанти и дори в барове и бръснарници. Чудеше се с какво тези глупави малки механизми под стъкления похлупак така омагьосват хората, че се тълпяха около тях с часове и ги чакаха да изплюят дълги хартиени езици, нашарени със символи. Някои грабваха лентата още докато се изнизваше от апарата и започваха да четат магическите знаци.
На двайсет и четвърти октомври настъпи първото сътресение, пазарът се препъна и изгуби равновесие. Всички прекараха неспокоен уикенд; следващата седмица нещата много се влошиха. След това дойде и вторник, двайсет и девети, когато всичко се срина точно както мнозина предричаха, макар да не им се вярваше, че ще се случи. Магнус не успя да избегне ударната вълна дори в покоя на апартамента си в „Плаза". Телефонът започна да звъни. В коридора се надигнаха гласове, дори писъци. Той слезе във фоайето, където паниката набираше скорост — хора с куфари излизаха на бегом, всички телефонни кабини бяха заети, а един мъж плачеше в ъгъла.
На улицата беше още по-лошо. Група хора водеха трескав разговор.
— Скачат от сгради в центъра — каза един мъж. — Мой приятел работи там и казва, че просто отваряли прозорците и се хвърляли долу.
— Значи, е истина? — възкликна друг, свали си шапката и я притисна към сърцето си, сякаш да го защити.
— Истина ли? Разбира се, че е истина! Банките започнаха да заковават вратите си!
Магнус реши, че вероятно е най-добре да се върне в апартамента си, да заключи вратата и да извади бутилка хубаво вино.
Наистина се качи горе и наистина влезе в стаята си, но в същия миг един от наскоро появилите се в стария му апартамент непознати цъфна на прага.
— Магнус — рече той, лъхайки на алкохол, — тря'а да дойдеш. Алфи ще скача през прозореца.
— Явно лудостта се разпространява бързо — въздъхна Магнус. — Къде е?
— В стария ти апартамент.
Нямаше време да пита откога са наясно, че има нов апартамент. Последва мъжа, който хукна тромаво по коридорите на „Плаза". Изкачиха се три етажа по стълбището и стигнаха до вратата на стария му апартамент, която зееше отворена, и Магнус видя, че няколко души са се събрали пред спалнята.
— Заключи се вътре и запречи с нещо вратата — каза един мъж. — Погледнахме през този прозорец и го видяхме на перваза.
— Всички вън — нареди Магнус. — Веднага.
Когато си тръгнаха, той протегна ръка и вратата на спалнята рязко се отвори. Прозорецът, който преди бе източник на красива гледка към Сентрал Парк и твърде много светлина, сега обрамчваше присвитата фигура на Алфи. Той беше кацнал на тънкия бетонен перваз отвън и пушеше нервно цигара.
— Не се приближавай, Магнус!
— Не възнамерявам — отвърна Магнус и седна на леглото. — Но може ли да ми дадеш една цигара? Все пак смяташ да скачаш от прозореца на моята стая.
Това обърка Алфи за миг, но той внимателно посегна към джоба си, извади пакет цигари и ги хвърли вътре.
— Така — рече Магнус, вдигна пакета от пода и издърпа една цигара, — преди да полетиш, защо не ми кажеш какво става?
Щракна с пръсти и цигарата се запали. Направи го изцяло заради Алфи и успя да привлече вниманието му.
— Ти... много добре знаеш какво става... Какво направи току-що?
— Запалих си цигара.
— Не, другото...
— О, то ли? — Магнус кръстоса крака и се настани по-удоб-но. — Ами мисля, че вече си се досетил, че не съм като другите деца.
Алфи седна на петите си и обмисляше казаното. Погледът му беше ясен и Магнус си помисли, че вероятно за първи път от седмици е напълно трезвен.
— Значи, е вярно — каза Алфи.
— Значи, е вярно.
— Е, кой си ти?
— Просто някой, който не иска да скочиш през прозореца. Останалото са подробности.
— Дай ми една причина да не го направя — рече Алфи. — Всичко е загубено. Луиза. Всичко, което притежавах, и всичко, което спечелих.