— Като скоча в Бездната ли? Не, благодаря.
Ти си като нас. От нашата кръв си. Ти си един от нас. Ела и ще си добре дошъл. Ела и ще си сред своите.
Кръв...
Щом порталът се отваряше с магьосническа кръв... тогава тя сигурно можеше и да го затвори.
...или пък не.
Просто предположение.
— И защо искате това? — попита Магнус. — Пандемониумът сигурно е доста претъпкан, като се има предвид, че все се опитвате да го напуснете.
Не искаш ли да познаваш баща си?
— Баща ми?
Да, магьоснико. Баща ти. Не искаш ли да го познаваш?
— Той никога не се е интересувал особено от мен — каза Магнус.
А би ли го познал, ако говориш с него?
Магнус се сепна.
— Не, не мисля. Освен ако не намекваш, че в момента разговарям с него.
Чуваш собствената си кръв, магьоснико.
Магнус се вгледа в левитиращата плоча, в разрушението и в останките от телата. Освен това смътно усети нечие присъствие зад гърба си. Неколцина ловци на сенки бяха влезли в залата и гледаха плочата, но явно не чуваха нищо.
— Магнус? — обади се единият.
— Махайте се — отвърна той.
Защо ги защитаваш? Те не биха го направили.
Магнус се приближи до най-близкия от ловците на сенки, грабна камата от ръката му и се поряза.
— Ти. — Посочи онзи, който беше прострелял Олдъс. — Дай ми една стрела. Веднага.
Щом взе стрелата, Магнус потопи върха й в кръвта си, после намаза с кръв дръжката, за всеки случай. Не му трябваше лък. Хвърли я с все сила към портала, като изричаше всички затварящи портали заклинания, за които се сещаше.
Имаше чувството, че се е вкаменил, а времето се разтегли и забави. Вече не беше сигурен къде е и дори кой е, знаеше само, че все още изрича заклинанието, олтарът си стои на мястото, а в главата му крещят гласове. Стотици гласове. Хиляди.
Магнус...
Магнус, ела при мен...
Магнус, ела...
Но той устоя. Плочата падна на земята и се пръсна на безброй парчета.
Тази нощ, когато се прибра у дома, някой го чакаше, облегнат на вратата на апартамента му.
— Нали разбра? — попита Доли. — За мунданските пари. Май всичко се е сринало.
— Да, изглежда, всичко се е сринало — отвърна Магнус.
— Ти като че ли не ми повярва.
Магнус се облегна на отсрещната стена и тежко въздъхна. От стаите не се чуваше никакъв шум, само далечни, приглушени викове от дъното на коридора. Предполагаше, че мнозина вероятно са напуснали хотела, защото нямат пари за сметките, или тънат в мрачна тишина зад затворените врати. И все пак нямаха представа, че сривът на борсата е най-малката им грижа, че истинската опасност беше предотвратена. И никога нямаше да узнаят. Никога не узнаваха.
— Изглеждаш изморен — рече Доли. — Май имаш нужда да те разведря.
— Тъкмо затворих портал към Бездната. Имам нужда да поспя. Поне три дни.
Доли подсвирна тихо.
— Моята приятелка ми каза, че си опасен тип. Май не се е шегувала?
— Приятелка?
Доли се плесна по устата и стисна носа си с дългите си лакирани нокти.
— Опа!
— Кой те изпрати? — попита Магнус.
Доли свали ръка и се ухили.
— Една твоя добра приятелка.
— Не съм сигурен, че имам добри приятелки.
— Напротив. — Доли завъртя миниатюрната си мънистена чантичка. — Имаш. До скоро, Магнус.
Тя тръгна по коридора с въртелива походка, като от време на време хвърляше поглед назад. Магнус се свлече до стената. Беше страшно изтощен, но с огромно усилие се изправи и забърза след Доли. Наблюдаваше я иззад ъгъла, докато се качваше в асансьора, и веднага след това натисна бутона за другия. Кабината беше пълна с печални и видимо съсипани от днешните новини хора, а Магнус възнамеряваше да направи нещо много неприятно.
Той щракна с пръсти, пое контрола на асансьора от пиколото и накара кабината да се спусне надолу много бързо, почти в свободно падане. Предния ден беше дал на момчето голям бакшиш и сега се чувстваше в правото си. На другите пътници обаче не беше давал бакшиши и те се разпищяха от ужас, когато асансьорът полетя между етажите.
Магнус стигна до фоайето преди Доли, провря се между все още травмираните (някои дори се молеха) хора и излезе от кабината. Тръгна през залата, като се прикриваше зад колони, саксии с палми и групи хора, и накрая се пъхна в една телефонна кабина. Не след дълго видя как Доли прекосява фоайето, а токчетата й потракваха по мраморния под. Последва я до изхода възможно най-тихо и незабележимо и стана невидим, за да мине покрай портиера. Отпред чакаше огромен червен „Пиърс-Ароу" със сребърни завеси на задните прозорци, които закриваха пътника. Вратата обаче беше отворена и шофьорът стоеше в очакване до нея. Магнус зърна много красив глезен и малка сребърна обувка, както и част от обут в копринен чорап крак. Доли се приближи с подскоци към колата и се наведе към отворената врата. Магнус не чу нищо от разговора. После момичето се навря вътре, като осигури на всички пред „Плаза" прекрасна гледка към задника си. Тогава другата пътничка се наведе напред, за да каже нещо на шофьора, и Магнус видя профила й. Не можеше да сбърка това лице.