Беше Камила.
СПАСЯВАНЕТО НА РАФАЕЛ САНТЯГО
В края на лятото на хиляда деветсттин петдесет и трета година настана страшна жега. Слънцето безмилостно се набиваше в паважа, който сякаш в знак на послушание бе станал по-плосък от обикновено, и няколко момчета от „Боуъри" отвориха един противопожарен кран, за да създадат фонтан на улицата и да си спечелят минутки облекчение.
По-късно Магнус си мислеше, че именно слънцето го е изпълнило с желание да се подвизава като частен детектив. Слънцето и романът на Реймънд Чандлър, който току-що бе дочел.
Все пак имаше проблем с плана. На кориците на книгите и във филмите повечето детективи бяха изтупани като за неделен събор в малко градче. Магнус искаше да се отърве от тази щампа на новопридобитата си професия и да се облича едновременно подобаващо за нея, приятно за окото, но и в крак с последната мода. Той разкара тренчкота и добави зелени кадифени маншети към сивото си сако, както и бомбе с леко накъдрена периферия.
Жегата бе толкова ужасна, че се наложи да свали сакото още щом излезе навън, но важно беше старанието, а освен това носеше и смарагдовозелени тиранти.
Всъщност не реши да стане детектив само заради гардероба си. Той беше магьосник, а хората — е, не всички ги смятаха за хора — често идваха при него за магически решения на проблемите си и той им ги предоставяше срещу заплащане. Из Ню Йорк се разнесе мълва, че е магьосникът, който може да те измъкне от всяка каша. В Бруклин имаше убежище, в случай че трябва да се покриеш, но вещицата, която го държеше, не можеше да ти реши проблемите. Магнус решаваше проблеми. Така че защо да не му плащат за това?
Не беше и предполагал, че простото решение да станеш частен детектив може да предизвика появата на случай още след като изписа „МАГНУС БЕЙН, ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ" с дебели черни букви на прозореца. Но като че ли някой беше подшушнал намеренията му на лейди Фортуна, защото случаят се появи.
Магнус се върна в сградата, където живееше, след като хапна една фунийка сладолед, и когато видя клиентката си, остана доволен, че е приключил с яденето. Тя очевидно беше от мунданите, които знаят достатъчно за света на сенките, за да се обърнат към него за магия.
Той наклони шапка към нея и каза:
— С какво мога да ви бъда полезен, мадам?
Тя не беше блондинка, която би накарала епископ да разбие църковен витраж, а дребна и мургава и макар че не беше красива, излъчваше интелигентен чар, който бе толкова мощен, че ако пожелаеше някой прозорец да бъде разбит, Магнус с готовност щеше да се погрижи. Беше облечена с леко износена, но все още прилична карирана рокля, пристегната с колан на тънката й талия. Изглеждаше в края на трийсетте, на възрастта на сегашната му любовница, и под черната къдрава коса имаше дребно, сърцевидно личице с много тънки вежди, които й придаваха предизвикателен вид — едновременно привлекателен и смущаващ.
Тя стисна ръката му — нейната беше малка, но силна.
— Аз съм Гуадалупе Сантяго. А вие сте... — Махна с ръка. — Не знам как точно е думата. Заклинател, създател на магии.
— Може да ме наричате „магьосник", ако желаете — отвърна Магнус. — Няма значение. Явно имате предвид просто човек, който е в състояние да ви помогне.
— Така е — отвърна Гуадалупе. — Точно това имам предвид. Нуждая се от помощта ви. Искам да спасите сина ми.
Магнус я покани вътре. Сега, след като спомена, че търси помощ за близък, той вече разбираше ситуацията. Хората нерядко идваха при него за лечение, не колкото при Катарина Лос, но достатъчно често. Той предпочиташе да излекува млад мундан, отколкото някой от надутите ловци на сенки, които го навестяваха непрекъснато, въпреки че щеше да изкара по-малко пари.
— Разкажете ми за сина си — каза той.
— Рафаел. Казва се Рафаел.
— Разкажете ми за Рафаел. Откога е болен?
— Не е болен — отвърна Гуадалупе. — Страхувам се, че може да е мъртъв.
Гласът й беше твърд, сякаш не говореше за навярно най-ужасния страх на всеки родител.
Магнус се смръщи.
— Не знам какво са ви казали, но в този случай не мога да помогна.