— Търся едно момче. Човек. Вероятно го е отвлякъл някой от клана в Испанския Харлем.
Аевал грациозно сви рамене.
— Нали ги знаеш вампирите. Може да е всеки от тях.
Магнус се поколеба и добави:
— Говори се, че този вампир ги предпочитал съвсем младички.
— В такъв случай... — Аевал изпърха с крила. Дори най-закоравелите долноземци не си позволяваха да нападат деца. — Може и да съм чула нещо за някой си Луис Карнстейн.
Магнус й даде знак да продължава, наведе се към нея и килна шапката си назад, за да може да говори в ухото му.
— Доскоро живял в Унгария. Стар и могъщ е, затова лейди Камила го приела. Много си падал по деца. Смятал, че тяхната кръв е най-чиста и сладка, а плътта им била най-крехката. Прогонен е от Унгария от мундани, които открили леговището му... било пълно с деца.
Спасете Рафаел, спомни си Магнус. Мисията му се струваше все по-невъзможна.
Аевал го погледна и в огромните й кръгли очи се долавяше тревога. А разтревожи ли се фея, значи, е време да се паникьосаш.
— Свърши работата, магьоснико — каза тя. — Знаеш какво ще направят ловците на сенки, щом разберат за този вампир. Ако Карнстейн продължи със старите си номера в нашия град, всички ще загазим. Нефилимите ще избият вампирите до крак. Първо ще забиват серафимските ками, после ще задават въпроси.
Магнус не искаше да припарва до хотел „Дюмон". Той беше порутен и зловещ, навяваше му лоши спомени и на всичкото отгоре там живееше неговата зла бивша любима.
Но изглежда, днес визитата в хотела беше неизбежна.
Слънцето прежуряше на небето, ала нямаше да е задълго. Ако щеше да се бие с вампири, искаше да ги свари, когато са най-слаби.
Когато влезе в хотел „Дюмон", установи, че той още е красив, макар и не както преди. Времето си беше казало своето и дебели паяжини се спускаха като завеси от всяка арка. Още от двайсетте години насам вампирите смятаха хотела за своя собственост и се спотайваха тук. Магнус не беше се интересувал как Камила и вампирите са замесени в тогавашната трагедия и с какво право се разполагат сега в тази сграда. Вероятно просто се наслаждаваха на очарованието й, защото беше едновременно декадентска и изоставена.
Никой друг не припарваше тук. Мунданите твърдяха, че хотелът е обитаван от призраци.
Магнус все още се надяваше, че мунданите ще си го върнат, ще го възстановят и ще прогонят вампирите. Това много щеше да ядоса Камила.
Млада вампирка забърза към него през фоайето, а червено-зеленото й ципао* и къносаната й коса се открояваха в сумрака.
* Вид китайска рокля. — Бел. прев.
— Не си желан тук, магьоснико!
— Така ли? Господи, колко нетактично от моя страна. Много се извинявам. Преди да си тръгна, може ли да ви попитам нещо? Какво ще ми кажете за Луис Карнстейн? — небрежно попита Магнус. — А за децата, които влачи в този хотел и после убива?
Момичето се отдръпна рязко, сякаш бе размахал кръст пред лицето й.
— Той е гост тук — тихо каза тя. — И лейди Камила нареди да се отнасяме с него почтително. Не знаехме.
— Така ли? — недоверието обагри гласа му, както капка кръв оцветява вода.
Вампирите в Ню Йорк, разбира се, бяха много внимателни. Имаше минимум човешки жертви, а „инцидентите" се покриваха бързо, под носа на ловците на сенки. Магнус обаче бе склонен да вярва, че ако има причина Камила да угоди на някой гост, тя ще му позволи да извърши и убийство. Би го направила с лекотата, с която би го отрупала с луксозни вещи: сребро, кадифе, човешки животи.
Магнус не допускаше и за секунда, че ако Луис Карнстейн донесе у дома вкусни залъци и поеме цялата отговорност за стореното, но е готов да сподели с останалите малко кръв, те не биха се нагостили. Вгледа се в нежното момиче и се зачуди колко ли хора е убила.
— Или предпочитате — рече той съвсем вежливо — да си тръгна и да се върна с нефилимите?
Нефилимите — страшилищата за всички чудовища и онези, които можеха да се превърнат в такива. Магнус беше сигурен, че момичето би се превърнало в чудовище, ако пожелае. Знаеше, че и той самият е способен на това.
Знаеше и нещо друго: не възнамеряваше да остави едно момче в тяхното леговище.
Момичето широко разтвори очи.
— Вие сте Магнус Бейн.
— Да — отвърна той.
Понякога е добре да си известен.
— Телата са горе. В синята стая. Той обича да си играе с тях... след това.
Тя потрепери и побърза отново да изчезне в сенките.
Магнус изправи рамене. Предполагаше, че разговорът е бил подслушан, тъй като никой не го предизвика и не се появиха други вампири, докато се изкачваше по витото стълбище, чиито златни и алени мотиви бяха погребани под сивкав слой прах. Продължи нагоре до апартаментите, където знаеше, че вампирският клан на Ню Йорк забавлява важните си гости.