Магнус би изпитал огромно съжаление към него, ако преди това не се бе наложило да спре до една телефонна будка по пътя към дома, за да се обади в малкия джазклуб, където Ета пееше тази вечер. Каза й да не го посещава известно време, защото е зает с едно бебе вампир.
— Бебе вампир, значи? — попита Ета през смях, както съпруга би се изсмяла на мъжа си, който носи у дома всякакви странни предмети от местния битпазар. — Не се сещам за нито един убиец в града, на когото можеш да се обадиш, за да се оправи с него.
Магнус се усмихна.
— Сам ще се оправя с него. Повярвай ми.
— О, обикновено ти вярвам — каза тя. — Макар че мама се постара да ме научи да не бъда наивна.
Магнус бъбри с Ета по телефона само няколко минути, но когато излезе от кабинката, видя, че Рафаел се е привел на паважа. Щом се приближи, момчето изсъска и острите му зъби проблеснаха в нощта като на котка, която пази плячката си. Бялата якичка на изпадналия в безсъзнание мъж в ръцете му беше поаленяла от кръв. Магнус изтръгна човека от съскащия вампир и го подпря на една стена в някаква алея. Надяваше се, когато се свести, да реши, че са го нападнали крадци.
Върна се на тротоара и видя, че Рафаел още седи там и притиска към гърдите си изкривените си като животински лапи ръце, а по устата му има кръв. Магнус изпита отчаяние. Това не беше просто страдащо дете. Това беше чудовище с лице на нарисуван от Караваджо ангел.
— Трябваше да ме оставиш да умра — каза Рафаел с тих, кух глас.
— Не можех.
— Защо?
— Защото обещах на майка ти да те заведа у дома — каза Магнус.
При споменаването на майка му Рафаел притихна като в хотела. Магнус виждаше лицето му на сиянието на уличните лампи. Имаше нараненото изражение на зашлевено дете: болка, изумление и неспособност да се справи с чувствата си.
— Мислиш ли, че ще ме иска у дома? — попита Рафаел. — Такъв?
Гласът му трепереше, долната му устна също — все още беше изцапана с кръвта на човека. Рафаел яростно прокара ръка по лицето си и само след миг се съвзе — отново се контролираше.
— Погледни ме и ми кажи, че тя ще ме приеме.
Магнус не можеше. Спомни си как Гуадалупе бе говорила за чудовища, които се промъкват по тъмно и нападат невинни. Помисли си как би реагирала тя — жената, която беше дала кръст на сина си — ако ръцете му са окървавени. Спомни си как вторият му баща го принуждаваше да повтаря молитви, докато светите думи не започнеха да горчат в устата му, спомни си и майка си, която вече не можеше да го докосне, след като разбра какъв е, и как вторият му баща го натискаше под водата. И все пак някога го бяха обичали и той ги бе обичал.
Любовта не побеждава всичко. Любовта не понася всичко. Всичко могат да ти отнемат и да ти остане само тя, но накрая ще останеш и без нея.
Магнус обаче знаеше, че любовта може да е последна надежда и пътеводна звезда. Светлина, която е способна да засияе отново.
Не можеше да обещае на Рафаел любовта на майка му, но момчето още я обичаше, а той искаше да му помогне и реши, че може би знае как.
Закрачи по килима си и видя, че очите на Рафаел просветват стреснато при това внезапно целенасочено движение.
— А ако не разбере?
Рафаел примигна бавно, като почти заприлича на влечуго в колебанието си, и попита предпазливо:
— Какво искаш да кажеш?
Магнус посегна към джоба си, извади нещо блещукащо и го задържа в шепата си.
— А ако се прибереш с кръста, който тя ти е дала?
Хвърли го и Рафаел инстинктивно го посрещна с отворена длан. Кръстът се удари в нея и Рафаел потръпна, после тръпката се превърна в спазъм, който мина през крехкото му тяло и накара лицето му да се сгърчи от болка.
— Всичко е наред, Рафаел — каза внимателно Магнус.
Момчето отвори очи и се втренчи в него. Магьосникът не беше очаквал това. Миризмата на изгаряща плът изпълни стаята. Щеше да се наложи да инвестира в малко потпури.
— Добре, Рафаел — рече той. — Много смело. Вече можеш да го оставиш.
Момчето издържа погледа му и много бавно затвори шепата си около кръста, а между пръстите му се издигнаха тънки струйки дим.
— Добре, казваш? — повтори момчето. — Много смело? Едва сега започвам.
Седеше на канапето му, стискаше кръста и цялото му тяло се извиваше от болка, но не го пусна.
Магнус направи преоценка на ситуацията.
— Добро начало — каза той снизходително. — Но ще е нужно доста повече от това.
Рафаел присви очи и не отговори.
— Разбира се — добави Магнус небрежно, — може и да не се справиш. Ще трябва много работа, а ти си просто хлапе.
— Знам, че ще трябва много работа — отвърна Рафаел, като сдъвкваше края на всяка дума. — Но имам само теб за помощник, а ти не си особено впечатляващ.