Още един от недостатъците му излезе наяве в деня, в който Рейгнър Фел, висшият магьосник на Лондон и вечният огромен зелен трън в задника на Магнус, се отби на неочаквано посещение.
— Рейгнър, каква приятна изненада — рече Магнус и отвори широко вратата.
— Нефилимите платиха пътуването ми до тук — каза Рейгнър. — Искат заклинание.
— О, списъкът с чакащи е твърде дълъг — отвърна тъжно Магнус. — Много съм търсен.
— И постоянно дразниш ловците на сенки, затова не те харесват, ако не броим няколко капризни и непокорни души — рече Рейгнър. — Колко пъти трябва да ти повтарям, Магнус? Дръж се професионално. А това означава да не си груб с нефилимите и да не се привързваш към нефилим.
— Никога не съм се привързвал към нефилим! — възмути се Магнус.
Рейгнър се изкашля и насред кашлицата каза нещо, което звучеше като „блерондейл".
— Е — рече Магнус. — Вече не се привързвам.
— Не се привързвай към нефилимите — повтори строго Рейгнър. — Отнасяй се с уважение към клиентите, осигурявай им желаните услуги и магия и запази грубостите за приятелите си. Като стана дума за това, не съм те виждал от цяла вечност и изглеждаш още по-зле от обикновено.
— Това е долна лъжа — рече Магнус.
Знаеше, че изглежда изключително добре. Беше си сложил невероятна брокатена вратовръзка.
— Кой дойде? — долетя от банята властният глас на Рафаел, а след това се появи и той самият, само по хавлия, но критичен както винаги. — Казах ти, че трябва да спазваш някакво прилично работно време, Бейн.
Рейгнър го изгледа с присвити очи, а Рафаел му отвърна с гибелен поглед. Въздухът затрептя от напрежение.
— О, Магнус! — Рейгнър закри очи с огромната си зелена ръка. — О, не, не!
— Какво? — объркано попита Магнус.
Рейгнър рязко свали ръка.
— Не, ама разбира се, прав си. Колко съм глупав. Той е вампир. И само изглежда на четиринайсет. Ти на колко си? Обзалагам си, че си по-стар от всички ни. Ха-ха!
Рафаел го гледаше така, все едно го смяташе за ненормален. За Магнус бе доста освежаващо този поглед поне веднъж да не е отправен към него.
— Щях да съм на шестнайсет — изрече бавно момчето.
— О, Магнус! — зави Рейгнър. — Това е отвратително! Как можа? Да не си изгуби ума?
— Какво? — отново попита Магнус.
— Нали се разбрахме, че минимумът е осемнайсет години — каза Рейгнър. — Аз, ти и Катарина се заклехме.
— О... чакай. Да не си мислиш, че имам връзка с Рафаел? -попита Магнус. — С Рафаел? Това е нелепо. Това е...
— Най-отблъскващото нещо, което някога съм чувал.
Гласът на момчето отекна в тавана и вероятно проехтя дори на улицата.
— Е, това е малко прекалено — рече Магнус. — И честно казано, обидно.
— Ако мислех да се отдавам на неестествени пороци — и да ви е ясно, че никога не бих го направил — продължи Рафаел с презрение, — щях ли да избера него? Него! Той се облича като маниак, държи се като глупак и шегите му са по-зле дори от шегите на човека, по когото хората хвърлят развалени яйца пред „Дю Дроп“ всяка събота.
Рейгнър започна да се смее.
— Много по-достойни от теб са молили за шанса да получат всичко това — натърти Магнус. — Били са се в дуели заради мен. Един мъж дори се би в дуел заради честта ми, но беше малко смущаващо, тъй като тя отдавна ми беше отнета...
— Знаеш ли, че понякога стои с часове в банята? — обяви безмилостно Рафаел. — Хаби истинска магия за косата си. За косата си!
— О, харесвам това хлапе — заяви Рейгнър.
Разбира се, че го харесваше. Рафаел беше изпълнен с мрачно отчаяние към света по принцип, гореше от желание да обижда Магнус в частност, а езикът му беше остър като зъбите. Рафаел и Рейгнър определено бяха сродни души.
— Ами вземай го — предложи Магнус. — Отведи го далече, далече от тук.
Рейгнър обаче се настани на един стол, а Рафаел отиде да се преоблече и се присъедини към тях на масата.
— Нека ти кажа още нещо за Бейн — започна той.
— Аз излизам — обяви Магнус. — Бих ви описал какво възнамерявам да правя навън, но се съмнявам, че някой от вас би разбрал концепцията за „добро прекарване със забавна компания". Не възнамерявам да се връщам, докато вие двамата не приключите с обиждането на очарователния си домакин.
— Значи, се изнасяш и ми оставяш апартамента? — попита Рафаел. — Приемам.