Тя още трепереше, докато Магнус държеше ръцете й, и той допря чело в нейното. Беше достатъчно близо за целувка, достатъчно близо, за да й прошепне най-важните тайни на този свят, и той й заговори така, както бе искал някой добър ангел да заговори на неговото семейство, на неговата трепереща млада душа преди много, много време в една много, много далечна земя.
— Не — прошепна той. — Не съм. Вие го познавате по-добре, отколкото някой друг го познава или някога ще го познава. Вие сте го създали, вие сте го научили да бъде такъв и вие го познавате до дъното на душата му. Знаете колко е силен. Знаете колко много ви обича. Ако съм ви помогнал, сега ми се доверете. Предайте го на всичките си деца. Никога не съм бил по-искрен с вас. Повярвайте поне в това, ако не вярвате в друго. Рафаел сам се спаси.
ПАДЕНИЕТО НА ХОТЕЛ „ДЮМОР“
юли 1977 г.
— С какво се занимавате? — попита жената.
— С това-онова — отвърна Магнус.
— Да не сте в модата? Приличате на човек, който се занимава с мода.
— Не. Аз съм модата.
Това беше малко пресилена забележка, но като че ли се хареса на съседката му в самолета. Всъщност забележката беше нещо като тест. На жената явно всичко й допадаше — облегалката на предната седалка, маникюрът й, чашата й, косата й, косите на другите, торбичката за повръщане...
Самолетът беше във въздуха едва от час, но събеседничката на Магнус успя да посети тоалетната цели четири пъти. Винаги се връщаше след секунди, като трескаво търкаше носа си и видимо потръпваше. Сега се беше облегнала на него, бухналата й руса коса влизаше в чашата му с шампанско, а шията й ухаеше на „O дьо Герлен". На носа й още имаше лека следа от бял прах.
Магнус можеше да осъществи това пътуване за секунди, като мине през портал, но в летенето имаше нещо приятно. То беше очарователно, интимно и бавно. Срещаш се с хора. А Магнус обичаше да се среща с хора.
— Ами дрехите ти? — попита тя. — Какви са?
Магнус погледна към широкия костюм от черен винил и червено каре с разкъсана тениска отдолу. Той беше в унисон с лондонската пънк мода, която още не бе навлязла съвсем в Ню Йорк.
— Аз правя пиар — каза жената, явно забравила за въпроса си. — За дискотеки и клубове. Най-добрите клубове. Чакай. Чакай.
Тя зарови в огромната си чанта, но спря за миг, когато намери цигарите. Пъхна една между устните си, запали я и продължи да рови, докато накрая не откри малък визитник от коруба на костенурка. Отвори го и извади картичка, на която пишеше: ЕЛЕКТРИКА.
— Иди там — рече тя и потупа по визитката с дългия си червен нокът. — Иди. Тъкмо отваря. Ще е смазващо. Мноооооого по-добро от „Студио 54". Извини ме за секунда. Искаш ли?
Тя му показа малко мускалче на дланта си.
— Не, благодаря.
След това жената пак стана тромаво от мястото си, като чантата й цапардоса Магнус по лицето, и се отправи към тоалетната.
Мунданите отново се бяха запалили по наркотиците. Те редовно минаваха през тази фаза. Сега беше кокаин. Не беше виждал толкова много от тази гадост от началото на века, когато го слагаха във всичко — в тоник, в отвари и дори в кока-колата. Магнус очакваше да се откажат напълно от него, но ето че кокаинът се беше завърнал с пълна сила.
Той не се интересуваше от наркотици. Виж, от добро вино със сигурност, но не посягаше към отвари, прахчета и лекарства. Няма как да се друсаш и да правиш магии. Освен това хората, които се друсаха, бяха отегчителни. Безнадеждно, изтощително отегчителни. От дрогата ставаха или твърде мудни, или твърде разпуснати и говореха единствено за нея. А след това се отказваха — страховит процес — или умираха. Нямаше средно положение.
Като всички мундански увлечения и това щеше да отмине. Да се надяваме скоро. Той затвори очи и реши да поспи по пътя над Атлантика. Лондон вече беше зад гърба му. Беше време да се прибира у дома.
Когато излезе от летище „Кенеди", веднага си спомни защо най-безцеремонно бе напуснал Ню Йорк преди две лета. Ню Йорк беше прекалено влажен и горещ през лятото. Температурата достигаше невероятни висоти, а миризмата на реактивно гориво и изгорели газове се смесваше с вонята на блатните изпарения, които се стелеха над тази част от града. А той знаеше, че ще стане и още по-зле.
Въздъхна и се нареди на опашката за такси.
Колата беше удобна колкото метална кутия, напечена от слънцето, а потният шофьор даде своя принос към ароматите във въздуха.
— Накъде, старче? — попита той и огледа дрехите на Магнус.
— Ъгъла на „Кристофър" и Шесто Авеню.
Шофьорът изсумтя, щракна апарата и се включи в движението. Димът от пурата му струеше право към лицето на Магнус, затова той вдигна пръст и го пренасочи към прозореца.