— Не искам да ставам груб — рече той, като нещастно се взираше в купчината вонящ боклук в ъгъла на един от най-хубавите му персийски килими, — но може ли да попитам защо сте в дома ми?
Това му спечели помътнен поглед.
— Живеем тук — рече накрая момичето.
Явно беше най-енергичната от всички, защото успя да си завърти главата.
— He — каза Магнус. — Нали току-що ви обясних, че аз живея тук.
— Теб те нямаше. Затова ние живяхме тук.
— Е, върнах се. Така че ще се наложи да си потърсите друго място.
Никакъв отговор.
— Нека се изразя по-ясно — каза той, застана пред телевизора и между пръстите му запука синя светлина. — Щом сте тук, сигурно знаете кой съм. Сигурно знаете и на какво съм способен. Вероятно искате да призова някой да ви помогне да се изнесете? Или пък да отворя портал и да ви изпратя в другия край на Бронкс? Охайо? Монголия? Къде желаете да ви хвърля?
Вампирите на канапето помълчаха още минута-две, след това успяха да се спогледат. Чу се сумтене, второ сумтене, накрая се смъкнаха от канапето с изключителни трудности.
— Не се тревожете за багажа — рече Магнус. — Ще ви го изпратя. В „Дюмон", нали?
Вампирите отдавна си бяха присвоили стария хотел „Дюмон". Това беше обичайният адрес на всички вампири в Ню Йорк.
Магнус се вгледа внимателно в тях. Рядко беше виждал такива вампири. Изглеждаха... болни? Та нали вампирите не се разболяваха. Огладняваха, но не боледуваха. А тези бяха яли. Доказателствата за това личаха по лицата им. Освен това леко трепереха.
Но като имаше предвид състоянието на апартамента, не беше склонен да се тревожи за здравето им.
— Хайде — рече единият и всички се затътриха до площадката, а после поеха надолу по стълбите.
Магнус затръшна вратата след тях и с леко махване на ръката премести един старинен умивалник с мраморен плот, за да я препречи. Той поне беше твърде тежък, за да се счупи или помръдне, но преливаше от мръсни дрехи, които май бяха покрити с нещо, което той инстинктивно отказа да разгледа.
Миризмата беше ужасна. Първо с нея трябваше да се оправи. Във въздуха изпука синя светлина и след миг вонята бе заменена от лек аромат на нощен жасмин. Магнус свали плочата от грамофона. Вампирите бяха натрупали плочите му на купчина, той я прегледа и избра новия албум на „Флийтууд Мак", който всички въртяха. Харесваше ги. В музиката им се долавяше нещо магическо. Пак направи жест с ръка и апартаментът бавно започна да влиза в ред. После, в знак на благодарност, изпрати разнообразните отвратителни купчини в хотел „Дюмон". Нали все пак обеща да им изпрати багажа.
Въпреки магията, която приложи върху климатика на прозореца, въпреки почистването и всичко сторено досега, апартаментът още изглеждаше лепкав, мръсен и неприятен. Магнус спа зле. Отказа се от съня към шест сутринта и стана да си намери кафе и закуска. Още беше по лондонското време.
На улицата доста хора явно тъкмо се прибираха след дълга нощ. Някаква жена куцукаше само с една обувка. Трима души, целите в бляскави дрехи и пот и с поклащаща се боа от пера, излязоха от спряло на ъгъла такси. Магнус се настани в закусвалнята отсреща. Само тя работеше и беше изненадващо пълна. И тук повечето хора като че приключваха нощта, а не започваха новия ден, и нагъваха палачинки, които да попият алкохола в стомасите им.
Магнус си купи вестник от касата. Таксиметровият шофьор не го беше излъгал — новините в Ню Йорк бяха лоши. Преди да замине, това беше един размирен град, а ето че го заварваше в упадък. Градът наистина тънеше в разруха. Половината сгради в Бронкс бяха изгорели. Контейнерите за боклук по улиците преливаха, защото нямаше пари за събирането му. Измами, убийства, обири... и да, някой си се беше обявил за Сина на Сам и за пратеник на Сатаната, вършееше из града с пистолет и стреляше по случайни хора.
— Знаех си, че си ти — чу се глас. — Магнус! Къде беше, човече?
Един млад мъж се настани срещу него в сепарето. Беше с джинси и кожен елек без риза, а на врата му висеше златно кръстче. Магнус се усмихна и сгъна вестника.
— Грег!
Грегъри Дженсън беше изключително красив млад върколак с дълга до раменете руса коса. Магнус не си падаше особено по руси коси, но тази на Грег му харесваше. Всъщност преди време беше хлътнал по него, но бързо му мина, когато се запозна с жената на Грег — Консуела. Върколашката любов беше много страстна и не беше мъдро да се месиш.
— Да ти кажа — Грег измъкна пепелника изпод джубокса на масата и запали цигара, — нещата тук се пообъркаха. Ама много се пообъркаха.