Там обаче нямаше кухня, а врата, която водеше към много по-голяма сграда — стария полицейски участък на Втори район. (Килиите влизаха в употреба при пълнолуние.) Магнус последва Грег по слабо осветения коридор към главното помещение на полицейското управление, където вече гъмжеше от народ. Глутницата се беше събрала и Линкълн стоеше в центъра на стаята, слушаше докладите и кимаше мрачно. Когато видя Магнус, вдигна ръка за поздрав.
— Добре — рече Линкълн. — Изглежда, всички са тук. Имаме и гост. Много от вас познават Магнус Бейн. Той е магьосник и както виждате, е приятел на глутницата.
Явно всички бяха съгласни, защото закимаха и се чуха приветствия. Магнус се облегна на един шкаф в дъното, за да наблюдава срещата.
— Грег — каза Линкълн, — ти дойде последен. Има ли нещо?
— Не. Моят участък е чист.
— Добре. Но за нещастие, се е случил инцидент. Елиът, ще обясниш ли?
Един върколак пристъпи напред.
— Открихме тяло в центъра на града, близо до „Льо Жарден". Определено е вампирско нападение, защото имаше ясни белези по шията. Прерязахме гърлото, за да ги скрием.
В залата се надигна всеобщ стон.
— Поне вестниците няма да пишат за „вампир убиец" — каза Линкълн. — Обаче по всичко личи, че нещата се влошават и вече имаме нов труп.
Магнус чу още приглушени коментари за вампирите и дори няколко, изречени на висок глас. Всички съдържаха неприлични думи.
— Добре. — Линкълн вдигна ръце и стаята притихна. — Магнус, какво мислиш за всичко това?
— Не зная — каза той. — Току-що се връщам.
— Виждал ли си някога подобно нещо? Такива масови и безразборни нападения?
Всички глави се обърнаха към него и той се облегна по-стабилно на шкафа. Не беше особено готов да изнася презентация за методите на вампирите толкова рано сутринта.
— Да, ставал съм свидетел на лошо поведение — отвърна Магнус. — Но много зависи. Бил съм на места, където няма полиция и ловци на сенки, затова понякога положението излиза извън контрол. Но подобно нещо не съм виждал никъде, не и в развит регион. И най-вече не и близо до Институт.
— Трябва да вземем мерки — извика някой.
Още гласове се надигнаха и закънтяха из залата.
— Да поговорим отвън — каза Линкълн на Магнус.
Той кимна към вратата и върколаците се разделиха, за да отворят път на Магнус. С Линкълн си купиха по едно препечено кафе от деликатесния магазин на ъгъла и се настаниха на стълбите пред студио за акупунктура.
— Става им нещо — каза Линкълн. — Каквото и да е, поразява ги бързо и силно. А щом наоколо вилнеят болни вампири... накрая ще трябва да се задействаме, Магнус. Не можем да позволим това да продължава. Не можем да допуснем още убийства и да рискуваме ловците на сенки да нахлуят тук. Не ни трябват отново подобни проблеми. Това ще свърши зле за нас.
Магнус се взираше в една пукнатина на долното стъпало.
— Свърза ли се с претор лупус? — попита той.
— Разбира се. Не можем да определим кой точно го върши, но не ми изглежда като работа на един разбеснял се вампир. Атаките са твърде много и на различни места. Имаме късмет, че всички жертви са били пияни или друсани и не са могли да обяснят какво се е случило с тях. Дори някой да спомене вампир, полицията ще реши, че просто е дрогиран, но накрая ще плъзнат слухове. Пресата ще разбере, новината ще стигне до ловците на сенки и ситуацията бързо ще ескалира.
Линкълн беше прав. Ако продължаваше така, върколаците щяха да са в правото си да вземат някакви мерки, а тогава щеше да се лее кръв.
— Ти познаваш Камила. Можеш да поговориш с нея — каза Линкълн.
— Аз познавах Камила. Вероятно сега ти я познаваш по-добре от мен.
— Не знам как да говоря с нея. С нея се общува много трудно. Ако можех, вече щях да съм го направил, а и нашите отношения не са точно каквито вие сте имали навремето.
— Между нас не се получи — каза Магнус. — Не сме разговаряли от няколко десетилетия.
— Но всички знаят, че сте били...
— Това беше много отдавна. Преди сто години, Линкълн.
— За вас двамата сто години са нищо, нали?
— И какво искаш да й кажа? Как да ида при нея след толкова време и да заявя: „Спрете да нападате хора. Освен това как я караш от началото на века?".
— Ако нещо не е наред, може би ще им помогнеш. А ако просто са решили да се угояват, тогава нека разберат, че ние сме готови да действаме. Ако си загрижен за нея, а аз мисля, че си, тя заслужава да бъде предупредена. Ще е добре за всички.
Линкълн сложи ръка на рамото му.
— Моля те. Може би все още можем да оправим нещата. Защото, ако продължава така, всички ще пострадаме.