Имасу изглеждаше искрено разстроен и все пак се усмихваше. Лицето му беше като отворена книга със сияещи цветове — красиво и лесно за разчитане. Магнус се отдалечи от прозореца, приближи се до него и сви едната си длан около загрубелите му пръсти, а другата леко притисна към китката му. Видя как по цялото тяло на Имасу пробягва тръпка, сякаш беше инструмент, от който можеше да извлече какъвто звук пожелае.
— Отрекох се от музиката си и съм опустошен — прошепна Магнус. — Но съм сигурен, че ще откриеш у мен много други таланти.
Тази нощ, когато се прибра у дома и каза на Рейгнър и Катарина, че се е отказал от музиката, Рейгнър рече:
— От петстотин години не съм пожелавал да докосна мъж, но изведнъж ме обзе неустоим копнеж да целуна това момче по устата.
— Да не си посмял — отвърна Магнус с небрежно и доволно собственическо чувство.
На следващия ден цяло Пуно се вдигна да празнува. Имасу твърдеше, че празненствата със сигурност били просто съвпадение. Магнус се засмя. Косите слънчеви лъчи озариха очите на Имасу и плъзнаха сияйни ивици по кафявата му кожа, а устата му се изви под устните на Магнус. Не успяха да излязат навреме, за да видят парада.
Магнус помоли приятелите си да останат още известно време в Пуно и не се изненада, когато те се съгласиха. Катарина и Рейгнър бяха магьосници. За тях, а и за Магнус, времето беше като дъжд — сипеше се просветвайки, променяше света, но си оставаше даденост.
Стига да не се влюбиш в смъртен. Тогава времето се превръща в злато в ръцете на скъперник, отброяваш внимателно всяка прекрасна, безкрайно скъпоценна година, ала те една след друга се изплъзват между пръстите ти.
Имасу му разказа за смъртта на баща си и за любовта на сестра му към танците, която го вдъхновила да свири за нея, и че това било второто му влюбване. Беше наполовина местен и наполовина испанец, с по-смесена кръв дори от повечето метиси — прекалено испанец за някои и недостатъчно испанец за други. Магнус не говореше много с него на тази тема и за холандската и батавската кръв, които течаха във вените му. Той не говореше и за демонската кръв, нито за баща си или за магията. Не още.
Магнус вече беше по-внимателен и не отдаваше спомените си заедно със сърцето. Когато някой умреше, сякаш всички частици от себе си, които си му дал, си отиваха с него. Нужно бе толкова много време да се изградиш наново, да станеш пак цял, но никога същият.
Това беше дълъг и болезнен урок.
Магнус обаче разбра, че още не го е усвоил добре, защото усети, че иска да сподели с Имасу нещо много важно. Искаше да говори не само за родителите си, но и за миналото си, за онези, които бе обичал — за Камила; за Едмънд Херондейл и неговия син Уил; и дори за Теса, за Катарина и първата им среща в Испания. Накрая се поддаде на импулса и му разказа последната история, но пропусна някои подробности, например за Мълчаливите братя и как едва не изгориха Катарина като вещица. Но със смяната на сезоните Магнус започна да си мисли, че трябва да каже на Имасу поне за магията, преди младежът да е поискал от него да се раздели с Катарина и Рейгнър, той самият да се раздели с майка си и сестра си и да си намерят някъде местенце, което Имасу да изпълва с музика, а Магнус с магия. Магнус реши, че е настъпил моментът да се установи, поне за известно време.
Затова бе толкова шокиран, когато Имасу съвсем спокойно предложи:
— Може би е време ти и приятелите ти да напуснете Пуно.
— Как така? Без теб ли? — попита Магнус.
Лежеше на припек пред къщата на Имасу, изпълнен с доволство и планове за близкото бъдеще. Думите на Имасу го хванаха напълно неподготвен.
— Да — отвърна Имасу, изпълнен със съжаление, че трябва да обяснява. — Съвсем без мен. Не че не си прекарах добре с теб. Забавлявахме се, нали? — добави умолително.
Магнус кимна възможно най-безгрижно, после провали всичко с думите:
— Така си мислех. Тогава защо слагаш край?
Сигурно майка му или сестра му, или пък друг роднина беше изтъкнал факта, че и двамата са мъже. На Магнус не му се случваше за първи път, но майката на Имасу създаваше впечатлението, че е съгласна той да прави със сина й каквото пожелае, стига да не докосва музикален инструмент в нейно присъствие.
— Заради теб — избухна Имасу. — Защото си такъв. Не мога да съм повече с теб, защото не искам.
— Моля — изрече Магнус след кратко мълчание. — Продължавай, обсипвай ме с комплименти. За мен е изключително приятно. Между другото, точно така се надявах да протече денят ми.
— Ти си просто... — Имасу си пое дълбоко и яростно дъх. — Винаги изглеждаш... ефимерен, като блещукащ плитък поток, който прекосява целия свят. Не нещо, което ще остане или ще трае дълго. — Той направи лек, издаващ безсилие жест, сякаш го пускаше на свобода, стига Магнус да иска да бъде пуснат. — Не си постоянен.