— Само минутка — рече тя.
В дъното някой тръгна към коридора.
— Какво е това? — попита Доли и измъкна нещо от джоба на Магнус. — „Електрика"? Не съм чувала за този клуб.
— Нов е. Казват, че бил по-добър от „Студио 54“. Не съм ходил там, така че не знам. Просто ми ги връчиха.
Магнус беше напъхал пропуските в джоба си, преди да излезе от дома си. Все пак беше положил специални усилия за облеклото си и ако тази глупост завършеше толкова зле, колкото предполагаше, щеше да е добре след това да иде някъде.
Доли разпери пропуските като ветрило и ги размаха леко пред лицето си.
— Вземи ги — рече той.
Беше ясно, че тя вече ги е взела и няма намерение да ги връща, затова му се стори любезно да й ги подари официално.
Вампирът се върна по коридора и поговори с останалите на канапето и в стаята. След това друг вампир се приближи до вратата, а Доли отстъпи и я притвори още повече. Магнус дочу шепот и след миг тя се отвори широко пред него.
— Тази нощ имаш късмет — каза Доли. — Насам.
Белият килим, който покриваше целия под, бе така рошав и дебел, че тя се олюляваше на високите си токчета, стъпвайки по него. Той обаче беше осеян с всякакви петна — разлети напитки, пепел и локвички, вероятно от кръв. Белите канапета и столовете бяха в подобно състояние. Огромните растения, палмите и папратите в саксиите клюмаха изсъхнали, а няколко картини по стените висяха накриво. Тук цареше същият безпорядък, който бе заварил и в собствения си апартамент.
Още по-притеснително беше мълчанието на всички вампири в стаята, които го наблюдаваха, докато вървеше след Доли към коридора. Неколцина човеци се бяха изпружили на едно канапе — без съмнение роби, замаяни и отпуснати, с увиснали ченета и грозни синини и рани по шиите и ръцете. На стъклената масичка пред тях имаше фин слой бял прах и няколко ножчета за бръснене. В стаята се чуваха единствено тихата музика и ниският тътен на гръмотевица отвън.
— Насам — каза Доли и го хвана за ръкава.
Подът на мрачния коридор беше осеян с дрехи и обувки, а откъм трите стаи по него долитаха приглушени звуци. Доли тръгна към двойната врата в дъното, почука веднъж и я отвори.
— Влизай — рече тя, като все още се хилеше налудничаво.
В рязък контраст с белотата на дневната, тази стая явно беше тъмната страна на апартамента. Килимът беше индиговочерен като нощно море. На стените имаше сребристи тапети, лампионите бяха покрити със златни и сребърни шалове и наметки, а всички маси бяха огледални и отразяваха стаята до безкрайност. В центъра й се издигаше черно лакирано легло с черни чаршафи и тежка златна кувертюра. Върху нея лежеше Камила, облечена с копринено кимоно в прасковен цвят.
И тогава стоте години като че ли се стопиха и за миг Магнус изгуби дар слово. Сякаш отново беше в Лондон, а целият двайсети век се сви на топка и се изтъркаля встрани.
Ала настоящето се завърна с гръм и трясък, когато Камила започна тромаво да лази към него и да удря с длани по сатенените чаршафи.
— Магнус! Магнус! Магнус! Ела тук! Ела! Седни!
Дългата й платиненоруса коса висеше разрошена. Камила потупа края на леглото. Не беше очаквал подобна покана. Това не беше Камила, която помнеше, дори Камила, която бе срещал през последните години.
Когато понечи да прекрачи нещо, което взе за купчина дрехи, Магнус забеляза, че на пода по очи лежи човек. Наведе се и внимателно посегна към заплетената черна коса, за да го обърне по гръб. Оказа се жена и още беше топла, а на шията й се усещаше слаб пулс.
— Това е Сара — каза Камила, като се тръшна на леглото и подаде глава от ръба му, за да погледне.
— Хранила си се от нея — отбеляза Магнус. — Тя доброволен донор ли е?
— О, харесва й. Е, Магнус... Изглеждаш невероятно, между другото. Това „Халстън" ли е?.. Тъкмо щяхме да излизаме. И ти идваш с нас.
Тя се плъзна от леглото и се запрепъва към огромния дрешник. Магнус чу как закачалките задраха по релсата. Отново огледа жената на пода и видя, че има дупки по цялата шия. Тя немощно му се усмихна и отметна черната си коса, за да я ухапе.
— Аз не съм вампир — каза той и положи внимателно главата й на пода. — А ти трябва да се махнеш от тук. Искаш ли да ти помогна?
Момичето издаде нещо средно между смях и стон.
— Коя от тези? — попита Камила, докато се препъваше обратно.
Държеше две абсолютно еднакви черни вечерни рокли.
— Това момиче е зле — каза Магнус. — Камила, пила си твърде много кръв от нея. Трябва да иде в болница.
— Нищо й няма. Остави я. Помогни ми да избера рокля.
Всичко в този разговор беше сбъркано. Не по този начин трябваше да протече новата им среща. Тя трябваше да е сдържана, осеяна с паузи и многозначителност. А Камила се държеше така, все едно се бяха разделили вчера. Все едно той беше някой от глупавите й приятелчета. Това му беше достатъчно, за да мине към същността.