— Дойдох, защото има проблем, Камила. Твоите вампири убиват хора и зарязват телата им по улиците. Пият прекалено много кръв.
— О, Магнус — поклати глава Камила. — Може да съм им водач, но не ги контролирам. Трябва да им давам някаква свобода.
— И тя включва убийствата на мундани и захвърлянето на телата им в пресечките?
Камила вече не го слушаше. Беше метнала роклите на леглото и ровеше из купчина обици. Междувременно Сара се опитваше да допълзи до нея. Без да я поглежда, Камила сложи едно покрито с бял прах огледалце на пода, Сара се хвърли към него и започна да смърка.
И тогава Магнус разбра.
Знаеше се, че човешките наркотици нямат голям ефект върху долноземците, но никой не знаеше какво се случва, когато те попаднат в кръвоносната система на хората и след това бъдат погълнати с човешката кръв.
Да, така всичко добиваше смисъл. Безпорядъкът. Странното поведение. Трескавото хранене по клубовете. Фактът, че всички изглеждаха болни и много променени. Беше го виждал неведнъж при мунданите.
Камила го гледаше непоколебимо.
— Излез с нас тази нощ, Магнус — измърка тя. — Ти знаеш как да си прекараш добре. А аз съм жена, която осигурява добро прекарване. Ела с нас.
— Камила, трябва да престанеш. Трябва да разбереш колко опасно е това.
— То няма да ме убие, Магнус. Почти невъзможно е. А и ти не знаеш колко е хубаво.
— Наркотикът не може да те убие, но други могат. Наясно си, че ако продължаваш така, има хора, които няма да ти позволят да убиваш мундани. Някой ще реагира.
— Нека се опитат — каза тя. — Мога да се справя с десетима ловци на сенки наведнъж, когато съм взела от това.
— Може да не...
Камила се хвърли на пода, преди да е довършил, и зарови лице в шията на Сара. Момичето потръпна, застена и притихна неподвижно. Магнус чу отвратителното смучене и преглъщане. Камила вдигна глава. Цялата й уста беше омазана с кръв, която се стичаше по брадичката й.
— Идваш или не? — попита тя. — Много бих искала да те заведа в „Студио 54". Никога не си изкарвал такава нощ навън.
Магнус едва се заставяше да я гледа такава.
— Нека ти помогна. За няколко часа, за няколко дни — мога да те изчистя от това.
Камила прокара опакото на дланта си през устните и размаза кръвта по бузата си.
— Ако няма да идваш, стой далече от нас. Смятай го за любезно предупреждение. Доли!
Доли вече беше на прага и заяви на Магнус:
— Мисля, че приключи тук.
Той видя как Камила отново впива зъби в Сара.
— Да. Мисля, че приключих.
Навън валеше порой и портиерът държа чадър над главата му, докато извика такси. Несъответствието между приличието долу и видяното горе беше...
Но не искаше да мисли за това. Качи се в таксито, каза адреса на шофьора и затвори очи. Дъждът барабанеше по колата и сякаш се забиваше право в мозъка му.
Магнус не се изненада, че Линкълн го чакаше седнал на стълбите пред вратата му. Вяло му помаха да влезе.
— Е? — попита Линкълн.
— Положението е зле — отвърна Магнус, докато сваляше мокрото си сако. — Заради дрогата е. Хранят се с кръвта на хора, които приемат наркотици. Явно те засилват нуждата им от кръв и намаляват самоконтрола.
— Прав си — каза Линкълн. — Зле е. Помислих си, че може да има нещо общо с наркотици, но смятах, че те не могат да се пристрастят.
Магнус наля по чаша вино, двамата седнаха и известно време слушаха дъжда.
— Можеш ли да й помогнеш? — попита Линкълн.
— Ако тя ми позволи. Но не можеш да излекуваш пристрастен, който сам не иска да се излекува.
— Така е. Виждал съм го при нашите. Нали разбираш, че не можем... да допуснем това да продължава.
— Знам, че не можете.
Линкълн допи виното и внимателно остави чашата.
— Съжалявам, Магнус. Наистина. Ако се случи отново, ще трябва да се намесим.
Магнус кимна. Линкълн леко стисна рамото му и си тръгна.
През следващите няколко дни Магнус си стоя у дома. Времето беше ужасно, преминаваше от жега към буря. Той се опитваше да забрави сцената в апартамента на Камила, а най-добрият начин за това бе да се заеме с нещо. През последните две години много бе изостанал с работата и трябваше да се обади на неколцина клиенти. Трябваше да разучава заклинания, да прави преводи, да чете книги. Трябваше отново да декорира апартамента. А имаше и нови ресторанти, нови барове, нови хора...
Спреше ли поне за миг, виждаше пак клечащата на килима Камила, отпуснатото момиче в ръцете й, огледалото с кокаина, омазаното с кръв лице на Камила. Бъркотията. Вонята. Ужаса. Празните погледи.