— От това се страхувахме — каза той. — Прекалено много се забавихме.
Върколаците на входа се разделиха и Линкълн отвори вратите. Клубът тънеше в пълен мрак, ако не се броят лъчите на фенерчетата на върколаците. Носеше се силна миризма на смесен алкохол и нещо неприятно и остро.
Магнус вдигна ръце и неоновите светлини в помещението зажужаха и грейнаха. Лампите на тавана — безмилостно флуоресцентни — също се включиха с пукане. Дискотечната топка се съживи и бавно започна да се върти, запращайки хиляди цветни отражения из залата. Отдолу дансингът от големи пластмасови квадрати също засия.
А това направи гледката още по-ужасяваща.
На пода лежаха четири тела — три жени и един мъж. Всички изглеждаха така, сякаш се бяха опитали да избягат към някой от изходите. Кожата им беше посивяла и осеяна със зеленикаволилави петна и десетина белега, зловещо осветени от червените, жълтите и сините светлини над тях. Имаше съвсем малко кръв, само по някоя локвичка тук-там, а не колкото би трябвало да бъде.
Магнус забеляза, че една от мъртвите жени е с дълга руса коса, която му се стори позната. Да, беше я видял в самолета, тя му даде пропуските...
Той бързо се извърна.
— Всички са източени — каза Линкълн. — Клубът не бил отворил. Още преди да спре електричеството, имали проблем с озвучителната система, затова тук били само служителите. Онези двамата там...
Той посочи издигнатия подиум на дисководещия, където се намираше пултът с грамофонните плочи и тонколоните. Още няколко върколаци бяха влезли и оглеждаха труповете.
— Двама зад бара — продължи Линкълн. — Един се скрил в банята, но вратата е разбита. И тези четиримата. Общо деветима.
Магнус седна на един от близките столове и отпусна за миг глава в ръцете си, за да се съвземе. Колкото и дълго да си живял, никога не свикваш с ужасните гледки. Линкълн му даде време да се окопити.
— Аз съм виновен. Когато отидох при Камила, една от тях взе пропуски за това място от джоба ми.
Линкълн издърпа стол и се настани до него.
— Това не означава, че ти си виновен. Аз те помолих да говориш с Камила. Ако тя е дошла тук заради теб... вината не е наша, Магнус. Но както виждаш, не може да продължава така.
— Какво мислиш да правиш?
— Тази нощ има пожари из целия град. Ще се възползваме от тази възможност. Ще запалим клуба. Мисля, че за семействата на жертвите ще е по-леко, ако си мислят, че са изгорели в огъня, отколкото това...
Той посочи към ужасната сцена зад тях.
— Прав си — каза Магнус. — Никой не бива да вижда хората, които обича, в подобно състояние.
— Така е. И полицията не бива да ги вижда. Това ще хвърли целия град в паника, а ловците на сенки ще са принудени да се намесят. Ще покрием случилото се и ще се оправим сами.
— Ами вампирите?
— Мислим да ги хванем, да ги заключим тук и после да палим. Получихме разрешение от претор лупус. Целият клан ще се смята за заразен, но ще се опитаме да действаме разумно. Все пак първо трябва да заловим именно Камила.
Магнус издиша бавно.
— Магнус, какво друго да сторим? Тя е техният водач. Трябва да сложим край на това.
— Дай ми един час — рече Магнус. — Само един час. Ако успея да ги прибера от улиците за един час...
— Една група вече тръгна към апартамента й. Друга ще иде в хотел „Дюмон".
— Кога тръгнаха?
— Преди около половин час.
— Тогава и аз отивам — рече Магнус. — Трябва да се опитам да направя нещо.
— Магнус, ако застанеш на пътя им, глутницата ще те отстрани. Разбираш го, нали?
Той кимна.
— И аз ще дойда, когато приключим тук — каза Линкълн. — Ще ида в „Дюмон". Накрая всички ще идат там.
Трябваше му портал. Като се имаше предвид ситуацията по улиците, съществуваше вероятност върколаците да не са стигнали до апартамента на Камила — ако тя изобщо беше там. Трябваше да се добере до нея, но още преди да започне да изписва руните, чу глас в мрака.
— Ти си тук.
Магнус се извърна рязко и махна с ръка, за да освети алеята.
Камила вървеше с олюляване към него. Бе облечена в дълга черна рокля — или просто рокля, която изглеждаше черна заради обилното количество кръв по нея. Беше влажна и тежка и лепнеше по краката й.
— Магнус...
Гласът й беше пресипнал, а лицето, ръцете и сребристо-русата коса бяха омазани с кръв. Камила опря ръка на стената и продължи към него с тежки, непохватни стъпки.
Магнус бавно се приближи и в този миг тя се отказа от усилието да стои права и политна напред. Той я прихвана, преди да е паднала на паважа.