— Знаех си, че ще дойдеш.
— Какво си направила, Камила?
— Търсих те... Доли каза, че си... че си тук.
Магнус внимателно я положи на земята.
— Камила... знаеш ли какво стана? Знаеш ли какво си направила?
От миризмата, която се носеше от нея, му се догади и той рязко си пое дъх през носа. Камила подбели очи и той я разтърси.
— Трябва да ме изслушаш. Опитай да останеш будна. Трябва да призовеш всички.
— Не знам къде са... Те са навсякъде. Толкова е тъмно. Това е нашата нощ, Магнус. За моите деца. За нас.
— Сигурно имаш гробищна пръст — рече Магнус.
Получи немощно кимване.
— Добре. Ще я вземем. Ще ги призовеш чрез нея. Къде е пръстта?
— В криптата.
— А къде е криптата?
— Грийнууд... Гробището. Бруклин...
Магнус се изправи и започна да изписва руните. Когато приключи и порталът започна да се отваря, той вдигна Камила от земята и силно я прегърна.
— Мисли за криптата. Виж я ясно в ума си. Криптата.
Предвид състоянието й, това беше много рисковано, но Магнус я притисна още по-близо и усети как кръвта от роклята й се просмуква в ризата му... Премина.
Видя дървета. Дървета и слаба лунна светлина, която струеше от облачното нощно небе. Никакви хора, нито гласове. Само шумът на далечния трафик и стотици щръкнали от земята бели плочи.
Намираха се пред странен на вид мавзолей, чиято предна част наподобяваше миниатюрен храм с колони. Беше построен в непосредствена близост до склона на нисък хълм.
Магнус погледна надолу и видя, че Камила е намерила сили да го обгърне със слабите си ръце. Трепереше лекичко.
— Камила?
Тя килна глава напред. Плачеше. Камила никога не плачеше и въпреки обстоятелствата, Магнус се трогна. Още искаше да я утеши и да отдели миг, за да й обясни, че всичко ще бъде наред. Но каза само:
— Имаш ли ключ?
Тя поклати глава. И без това не беше очаквал да има. Той докосна ключалката на широките метални врати, затвори очи и се концентрира, докато изпод пръстите му не се чу леко изщракване.
Бетонната гробница беше едва два и половина квадратни метра. От пода до тавана по стените се нижеха дървени лавици, изпълнени с малки стъклени мускалчета с пръст. Те леко се различаваха едно от друго — някои бяха от дебело зелено стъкло, а други от жълто духано стъкло с мехурчета. Имаше и по-тънки бутилки, няколко изключително малки и една-две съвсем миниатюрни. Най-старите бяха с коркови тапи, други — със стъклени запушалки, а най-новите имаха капачки с винт. За изминалото време говореха и дебелият слой прах и мръсотия, както и паяжините, които се протягаха между стъклениците. Някои бутилки в дъното дори не можеха да бъдат отместени от лавиците заради лепкавата, наслоила се мръсотията. Това беше историята на вампиризма в Ню Йорк, която вероятно щеше да заинтересува мнозина и може би си струваше да се проучи...
Магнус протегна ръце, от тях лумна мощна синя светлина и всички стъкленици се пръснаха едновременно сред облак от пръст и стъкълца.
— Къде ще отидат? — попита той Камила.
— В „Дюмон".
— Разбира се... Останалите също. И ние отиваме там, а ти ще правиш каквото ти кажа. Трябва да оправим нещата, Камила. Трябва да опиташ. Разбираш ли?
Тя кимна.
Този път Магнус контролираше портала и двамата се озоваха на Сто и шестнайсета улица насред нещо като метеж. Виждаха се пожари. Писъци и шум от строшено стъкло отекваха от единия до другия край на улицата. Никой не обърна внимание на внезапната им поява от нищото. Беше твърде тъмно и цареше невероятна суматоха. Жегата в тази част на града бе още по-силна и Магнус усети как цялото му тяло подгизва от пот.
Пред хотел „Дюмон" бяха паркирани два микробуса и там вече се събираше тълпа от върколаци с бейзболни бухалки и вериги. Но само това се виждаше — без съмнение, носеха и контейнери със светена вода. Наоколо вече имаше достатъчно пожари.
Магнус издърпа Камила зад един паркиран кадилак с разбити стъкла, посегна вътре и отвори вратата.
— Влизай и се наведи. Теб търсят. Ще ида да поговоря с тях.
Докато той заобикаляше колата, Камила намери сили да пропълзи по осеяната със счупено стъкло предна седалка и се изсипа от вратата на шофьора. Магнус се опита да я набута обратно, но тя го отблъсна.
— Махни се от пътя ми, Магнус. Те искат мен.
— Ще те убият, Камила.
Но върколаците вече я бяха видели и прекосиха улицата с готови за бой бухалки. Камила вдигна ръка. Неколцина вампири тъкмо пристигаха пред хотела, други бяха вече пребити и лежаха неподвижно на тротоара, а трети опитваха да се отскубнат от ръцете на върколаците.