— Влизайте в хотела — нареди тя.
— Камила, те ще ни изгорят — каза един вампир. — Виж ги. Виж какво става.
Тя погледна Магнус и той разбра. Оставяше този въпрос на него.
— Влизайте — повтори Камила. — Това не е молба.
През следващите няколко часа всички вампири в Ню Йорк — без значение от състоянието, в което се намираха — се появиха на стълбите пред „Дюмон". Облегната на вратата, за да се задържи на крака, Камила им нареждаше да влязат вътре и те минаваха през фалангата от върколаци с бухалки и вериги. Почти на зазоряване пристигнаха и последните групи.
Линкълн дойде по същото време.
— Някои липсват — каза Камила, когато той слезе от колата си.
— Мъртви са — отвърна Линкълн. — Трябва да благодариш на Магнус, че не умряха и други.
Камила кимна, влезе в хотела и затвори вратите.
— Ами сега? — попита Линкълн.
— Не можеш да ги излекуваш без тяхно съгласие, но можеш да изчакаш ефектът да отмине. Ще останат заключени тук, докато не се изчистят — каза Магнус.
— Ами ако не се получи?
Магнус погледна към порутената фасада на „Дюмон" и забеляза, че някой е сменил буквата „н" с „р". „Дюмор"*. Хотелът на мъртвите.
* Du mort (фр.) — на мъртвите. — Бел. ред.
— Ще видим — каза той.
Магнус поддържа „Дюмон" запечатан три дни. Идваше по няколко пъти на ден, а върколаците денонощно обикаляха около сградата, за да се уверят, че никой не излиза. На третия ден, точно след залез, Магнус вдигна защитата на предната врата и влезе, като отново я запечата след себе си.
Явно в хотела беше въведена някаква организация. Вампирите, които не бяха засегнати от наркотиците, се бяха разположили из фоайето, на стълбището и по балконите и предимно спяха. Върколаците не им позволяваха да излизат.
Заедно с Линкълн, Магнус отново пое по пътя, който бе изминал преди петдесет години — към балната зала на „Дюмон". Вратите и сега бяха залостени, но с верига.
— Ще взема резача от микробуса — каза Линкълн.
Изпод вратата се процеждаше отвратителна миризма.
Моля те — помисли си Магнус. — Нека там няма нищо.
Разбира се, балната зала нямаше да е празна. Беше глупаво да си пожелава събитията от последните три дни никога да не са се случвали. Защото всъщност нямаше нищо по-лошо от това, да видиш падението на онзи, когото си обичал. Донякъде е по-лошо дори от загубата на любовта, защото хвърля съмнение върху всичко и прави миналото горчиво и объркано.
Върколакът се върна с резачи, сряза веригата и тя се стовари с трясък на пода. Неколцина от незаразените вампири се събраха зад върколаците да гледат.
Магнус отвори вратата.
Белият мрамор на залата беше нацепен. Наистина ли точно тук преди петдесет години Олдъс бе отворил портал към Бездната?
Вампирите бяха пръснати из цялата зала, към трийсетина души. Това бяха болните и изглежда, всички страдаха ужасно. Само миризмата беше достатъчна да задуши всеки и върколаците бързо запушиха носове с длани.
Вампирите не направиха опит да помръднат и едва неколцина вдигнаха глави, за да видят какво става. Магнус пристъпи към тях, като се взираше в лицата им. Видя Доли близо до центъра на залата. Не помръдваше. Откри Камила просната зад една дълга завеса в дъното — и тя като останалите беше обградена от няколко отблъскващи локви повърната кръв.
Очите й бяха отворени.
— Искам да стана — каза тя. — Помогни ми, Магнус. Помогни ми да вървя. Трябва да изглеждам силна.
Гласът й беше непоколебим, макар че нямаше сили да се изправи сама. Магнус се наведе и я вдигна на крака, после я прихвана и тя запристъпва покрай сгърчените членове на своя клан с цялото достойнство, което успя да събере. Излязоха от залата и Магнус отново запечата вратите.
— Горе — рече тя. — Искам да ида горе.
Той усещаше какво усилие й коства всяка стъпка и на моменти почти я носеше.
— Помниш ли? — попита Камила. — Старият Олдъс отвори портала тук... помниш ли? Трябваше да те предупредя какво прави.
— Помня.
— Дори мунданите разбраха, че трябва да стоят далече от това място и да го оставят да гние. Не ми е приятно, че някои от децата ми живеят на такива порутени места, но те са тъмни. Безопасни.
Беше й твърде трудно да говори и върви едновременно, затова замълча и се облегна на гърдите му. Стигнаха до горния етаж, застанаха до парапета и погледнаха към порутеното фоайе.
— И на двамата ни не е минало, нали? — попита тя. — За мен никога не е имало друг — само ти. И за теб ли е същото?
— Камила...
— Знам, че не можем да се върнем назад. Знам. Само ми кажи, че никога не е имало друга като мен.
Всъщност беше имало много други. И макар че така и не срещна някоя като нея, бе изпитал повече любов — поне от своя страна. Все пак в този въпрос се съдържаха сто години съмнения и Магнус си помисли, че може би не само той се е измъчвал.