— Не — отвърна. — Нямаше друга като теб.
Това сякаш й даде сили.
— Не трябваше да става така — каза тя. — Имаше един клуб в центъра, където няколко мундани обичаха да бъдат хапани. Вземаха наркотици. Тези неща са много силни. Веднага те хващат. Дадоха ми да пия от инфектираната кръв като подарък. Не знаех каква е — знам само как ми подейства. Нямах представа, че сме способни на подобно пристрастяване. Никой нямаше представа.
Магнус погледна към овъгления таван. Стари рани. Наистина, нищо никога не минава съвсем.
— Аз ще... аз ще се оправя — рече Камила. — Това няма да се повтори. Имаш думата ми.
— Не мен трябва да убедиш.
— Кажи на претора — отвърна тя. — Кажи на ловците на сенки, ако трябва. Това няма да се случи отново. По-скоро ще умра, отколкото да го позволя.
— Може би е най-добре да говориш с Линкълн.
— Тогава ще говоря с него.
Отново беше наметнала царствената мантия на раменете си. Въпреки всичко, тя още беше Камила Белкор.
— Сега си тръгвай — каза тя. — Това вече не те засяга.
Магнус се поколеба за миг. Нещо, някаква частица от него, искаше да остане, но се усети, че вече слиза по стъпалата.
— Магнус — извика Камила.
Той се обгърна.
— Благодаря ти, че ме излъга. Винаги си бил мил. Аз — никога. Затова не се получи, нали?
Той не отговори, обърна се и продължи по стълбите. Насреща му вървеше Рафаел Сантяго.
— Съжалявам — каза Рафаел.
— Къде беше?
— Когато видях какво става, исках да ги спра. Камила се опита да ме накара да пия от кръвта. Искаше всичките й приближени да участват в това. Тя беше болна. Виждал съм подобно нещо и преди и знам как свършва. Затова си тръгнах. Върнах се, когато мускалът с пръстта от гроба ми беше счупен.
— Не видях да влизаш в хотела — каза Магнус.
— Минах през един счупен прозорец в мазето. Реших, че ще е най-добре да се скрия за малко. Грижех се за болните. Беше много неприятно, но...
Вдигна глава и погледна над рамото на Магнус към Камила.
— Трябва да вървя. Имаме много работа. Тръгвай си, Магнус. Нямаш място тук.
Рафаел винаги бе успявал да го разчете прекалено добре.
Магнус взе решението в таксито към дома си. Щом се прибра, започна приготовленията без колебание — събра необходимото. Трябваше да е много внимателен и да запише всичко.
После се обади на Катарина. Пийна малко вино, докато я чакаше.
Катарина беше вероятно най-добрият му и най-доверен приятел, ако изключим Рейгнър (а и техните отношения бяха на приливи и отливи). По време на двугодишното си пътуване Магнус се беше обаждал и писал единствено на нея и все пак още не я бе известил, че се е прибрал.
— Наистина ли? — каза тя, когато той отвори вратата. — Две години, връщаш се и не се обаждаш цели две седмици? А после: „Ела, имам нужда от теб". Дори не ми каза, че си се прибрал, Магнус.
— Е, прибрах се — рече той и я дари с една от най-пленителните си усмивки, поне според него.
Тя му коства известни усилия, но се надяваше да е изглеждала искрена.
— Не ми пробутвай тази усмивка, не съм някоя от любовниците ти, Магнус. Аз съм ти приятел. От нас се очаква да си поръчаме пица, а не да се държим непристойно.
— Непристойно ли? Но аз...
— Стига. — Тя вирна показалец. — Сериозна съм. Замалко да не дойда, но звучеше толкова жално по телефона, че ми домиля.
Магнус се вгледа в пъстрата й като дъга тениска и червения гащеризон. И двете не пасваха особено на синята й кожа. От контраста чак го заболяха очите, но реши да не коментира облеклото й. Червеният гащеризон сега много се носеше, само че повечето хора не бяха сини. Повечето хора не бяха дъга сами по себе си.
— Защо ме гледаш така? Сериозно, Магнус...
— Нека ти обясня. После ми викай колкото искаш.
И той й обясни. А тя го изслуша. Катарина беше грижовна и добър слушател.
— Не ме бива особено в заклинанията за памет — каза тя и поклати глава. — Аз съм лечител. Те са по твоята специалност. Ами ако объркам нещо...
— Няма.
— Но може.
— Вярвам ти. Ела.
Той й подаде сгънато листче, на което беше записал всяка своя среща с Камила в Ню Йорк. Всичките през целия двайсети век трябваше да бъдат изличени до една.
— Знаеш, че има причина да помним — каза меко Катарина.
— Да, но е по-лесно, когато животът ти има срок на годност.
— За нас може би е дори по-важно.
— Обичах я — каза той. — Не мога да понеса видяното.
— Магнус...
— Направи го ти или сам ще опитам.