— Имаш ли още от тези?
— Да.
Подаде й пурата и си извади нова.
— Защо го правиш? — попита той.
Димът се изви над главата й.
— Кое?
— Ами седиш тук и си губиш времето, вместо да търсиш.
— Щом питаш, ще ти кажа — започна тя и отново отпи от бутилката. — Разкарвала съм се по този проклет Път от Неолита до Ве Трийсет. Проверявала съм всяка отбивка, пътечка, следа. Позната съм в хиляди страни под различни имена. И въпреки това никъде не открих това, което бях видяла, това, което търсим.
— Не си ли била поне близо? Не усети ли поне веднъж присъствието?
Тя потръпна.
— Усещала съм присъствия — някои от тях много сходни, други — незабравими, но никое от тях не беше истинското. Не. Единственият извод, до който можах да стигна, е, че мястото, което веднъж видях, вече не съществува.
— Всичко съществува някъде.
— В такъв случай просто не можеш да стигнеш дотам оттук.
— Не ми се вярва.
— Тогава ми кажи — заслужава ли си? Заслужава ли си да изгубиш живота си в търсене, когато можеш да си избереш най-различни времена, места, да отидеш навсякъде, да правиш всичко, което си пожелаеш?
— Като да си припомняш някои номерца и да пиеш до припадък? Като, например, да подпалваш леглото си?
Тя издуха димно облаче.
— Не съм правила нищо — както сам каза — почти цяла година. С всеки изминал ден става все по-лесно. А резултатите са все същите. Изразходих енергията си. По природа съм си доста мързелива. Приятно е да спреш и да прекъснеш подобно безплодно занимание. Защо не направиш като мен? Въпреки всичките си усилия, очевидно си на същия хал. Можем поне да се утешаваме един друг.
— Моята природа е по-различна от твоята — отбеляза той, тъкмо когато слугите влязоха с ново легло, завивки и бутилка.
Двамата известно време пушиха мълчаливо и наблюдаваха работата на слугите. Когато те си тръгнаха, Лейла каза:
— Да имаш много пари и да спиш през по-голямата част от времето са най-хубавите неща в живота.
— Лично мен ме вълнува и това, което е по средата между тях — заяви той.
— И какво ти донесе то? — измърмори тя, като стана. — Белязан си за убиване, ето какво.
Отиде до прозореца и се загледа навън.
— Какво имаш предвид? — попита той най-сетне.
— Нищо.
— На мен пък ми звучеше като нещо. Хайде, кажи какво видя?
— Не съм казвала, че съм видяла нещо. — Тя се обърна към него. — Донесоха ново легло. Предлагам да го пробваме.
— Не се опитвай да ме разсееш. Знам, че притежаваш повече от Зрението, отколкото аз. Кажи.
Лейла се облегна на рамката и отпи голяма глътка.
— И се махни от този прозорец. Можеш да се прекатуриш навън.
— Грижовен както винаги — саркастично отбеляза тя, но се дръпна от прозореца и седна на леглото.
После постави бутилката на пода и започна да оформя големи облаци дим с пурата си. Погледът й се втренчи в тях.
— Виждам… — започна тя и спря.
— Виждаш… — повтори Ред.
— Движиш се в мъгла. Тя се разсейва, докато се насочваш към смъртта. Сам я желаеш! Виждам десет тъмни птици над теб — продължи тя, гласът й се сниши, — а сега вече са девет…
— Черната десятка! — прошепна той. — Кой я е повикал?
— Голям — каза тя. — Голям, едър мъж… И поет. Да, той е поет. Е, разбира се!
— Чадуик.
— Дебелия Чадуик — съгласи се тя.
Сетне издуха дима и посегна към бутилката.
— Сега остава да ми кажеш кога и как — обади с Ред.
— Абе ти какво искаш от едно размито видение?! Това е всичко.
— Чадуик — повтори той и пресуши чашата си. — Има някакъв смисъл. Мнозина имат мотива, но единици — средствата. — После добави: — Тони вероятно е знаел нещо. Следователно и той се е добрал до тях… Това означава, че не мога да разчитам на ченгетата. Но, всъщност, кой ли може?!… Ясно, значи е легално.
Той стана, взе бутилката и сипа още вино в чашата си.
— Какво смяташ да правиш? — поинтересува се тя.
Той отпи.
— Ще продължа напред.
Лейла кимна.
— Добре. Идвам с теб. Ще имаш нужда от помощта ми.
— Ни най-малко. Не и сега. Благодаря.
Тя грабна бутилката и я метна през прозореца. Зелените й очи проблеснаха.
— Не ми се прави на благороден. Аз все още съм едно от най-коравите създания, които познаваш. Знаеш, че мога да ти помогна.
— Нямаш представа колко благодарен бих ти бил при други обстоятелства. Но не и когато е обявена черната десятка. По дяволите, един от нас трябва да оцелее. Поне, за да отмъсти за другия.
Тя се изтегна на леглото.
— Това би ти харесало, нали? И най би ти харесало аз да съм тази… В крайна сметка, всичко се завъртя около мен — каза тя. — Сега трябва да спя. Не мога да те насилвам, но не мога и да приема отговора ти. Прави каквото знаеш, Рейд, защото със сигурност и аз ще постъпя точно така. Лека нощ.