— Моля те, дръж се разумно!
Тя захърка.
Той допи виното си, загаси и остави чашата върху бюфета. Затвори вратата след себе си, върна се в своята стая и започна да се облича.
— Гоуим ли?
— Не, Цвете. Тръгваме си.
— Какво не е науед?
— Трябва да се изпаряваме колкото се може по-бързо.
— Уведоми ли полицията за снощи?
— По дяволите, ако не тръгнем веднага, следващият им рапорт може да бъде за самия мен. Онзи, когото застрелях снощи, въобще не е бил луд. Обявена ми е черна десятка.
— Какво е това?
Той издърпа ботите си и започна да навървя връзките им.
— Аз го наричам вендета. Моят враг има право на десет изстрела по мен, без да му се пречи. Ако не успее и след десетте пъти, трябва да се откаже. Нещо като игра. Снощи беше първият опит.
— Ти не можеш ли да отвъунеш?
— Разбира се. Стига само да знам на кого. Междувременно е по-добре да бягам. Пътят е дълъг. Играта може да продължи цял живот. Впрочем, по един или друг начин винаги продължава толкова.
— Ченгетата нищо ли не могат да напуавят?
— Не. Не и когато е легално. Тогава всичко е под юрисдикцията на Съвета по игрите. Пък дори и да искаха да направят нещо, не разполагат с достатъчно сили тук. Повечето полицаи са от отсечката Ве Двайсет и три — Ве Двайсет и пет. Там са твърде цивилизовани, едва ли биха се справили с тукашната ситуация.
— Значи туябва да туъгнеш нагоуе по Пътя до мястото, където са по-силни и да им посочиш в игуата някакво науушение на закона.
— Не. Мисля, че врагът ми живее именно в онази посока и вероятно им дърпа конците. Май Тони искаше да ми каже именно това. Пък и тяхната функция е предимно да контролират движението. Не, не, връщаме се обратно.
— Знаеш ли кой стои зад това?
— Да. Едно старо приятелче. Навремето бяхме партньори. Хайде.
— Но не си ли…
— Шшт! Ще се измъкнем тихо.
— Без да платим?
— Точно като в доброто старо време.
— Тогава не сме били заедно.
— Няма значение. Не съм се променил кой знае колко.
Той тихо затвори вратата и се насочи към задното стълбище.
— Уед?
— Шшш!
— Стига с това „шшш“! Как са уазбуали, че смяташ да спуеш тук? Уешението ти беше съвсем спонтанно.
— И аз това се чудя — прошепна Ред.
— Освен ако някой не е знаел къде си сиуял да зауедиш за последно и да е изчислил веуоятните спиуки оттам-нататък.
— И да ги е покрил всичките?! Айде стига бе!
— Само най-веуоятните. Този тип Чадуик може ли да си го позволи?
— Ами, да…
— Тъй или иначе ще туябва да изхаучи също толкова, ако не и повече, ако успееш да пуевъзмогнеш пъувия му наемник, нали?
— Да, права си. Но като се замисля, той ме познава ужасно добре. Ако именно той е уредил тази конфискация на товара ми точно там, където стана, вероятно е предположил, че аз ще спра на първата възможна спирка, за да обмисля нещата.
— Не е изключено. Е, готов ли си за уиска?
— За какъв риск? Че оттук-нататък на всяка спирка ще ме чака по някой?
— Защо не?
— Права си. Просто се сетих за нещо по-важно. Например това, че ако онзи тип, дето трябваше да си свърши пръв работата, не се появи на мястото, откъдето е трябвало да си го приберат, те ще разберат, че съм го убил. И какво биха направили в такъв случай?
— Туудно е да се каже.
— Не биха ли могли сега да са някъде тук отвън и да ме чакат?
— Не ми изглежда много възможно. Мислиш, че може да са покуили този заден изход ли?
— Не е изключено. Ето защо първо ще се огледаме, а после ще се втурнем към дърветата. Макар че ми се струва по-вероятно да наблюдават камионетката — или откъм дърветата, или от някое друго превозно средство. Затова ще заобиколим отзад.
Ред достигна вратата, изруга, когато разбра колко е масивна и че няма прозорец, леко я открехна и погледна навън. Малко по-късно…
— Нищо — каза той. — Не искам да чувам нито звук, докато всичко не свърши… освен ако не е предупреждение.
— Скоуо ли ще ми опуавиш говоуителя?
— Има едно място нагоре по Пътя, където може би ще успеят да го оправят, докато сменям предното стъкло. Не се притеснявай.
Той отвори вратата и се втурна към прикритието на дърветата. Дотам имаше около петнайсет метра. Когато ги достигна, се извъртя зад най-близкото и се сниши. За няколко секунди остана напълно неподвижен, дишайки през широко отворената си уста.
Нищо. Нито изстрели, нито викове или каквито и да е звуци. Пропълзя обратно към дървената постройка. Когато се озова откъм задната й страна, погледна към прозореца на Лейла. Беше тъмен. Из въздуха се носеше мирисът от изгорелия дюшек.