Ред продължи още малко, докато пред очите му не се разкри целият паркинг. Под бледата светлина на месечината не се виждаше друго превозно средство. Въпреки това внимателно, прилепен до сградата, той бавно се насочи към мястото, където беше паднал неговият нападател от миналата вечер.
Когато стигна, видя, че тялото е още там. Брезентът, който го покриваше, бе притиснат с камъни в ъглите. Ред коленичи до него с пистолет в ръка и се загледа в камионетката. Минаха пет минути. Десет…
Накрая тръгна натам. Заобиколи колата, огледа я, после влезе и седна на шофьорското място. Постави книгата върху таблото и вкара ключа.
— Спуи! Не завъутай ключа!
— Защо?
— Отчитам допълнително натовауване по веуигата. Има съпуотивление над ноумалното.
— Бомба?
— Възможно е.
Ред изруга, слезе и вдигна предния капак. Извади фенерчето и огледа двигателя. След малко хлопна капака и се върна вътре, като все още ругаеше.
— Бомба ли беше?
— Да.
Той врътна ключа.
— Какво напуави с нея?
— Хвърлих я към дърветата.
После даде на заден, обърна и се насочи към Пътя. Спря само да допълни резервоара.
ДВЕ
Беше оставил превозното си средство на една спирка на няколко дни оттук, но оттам всъщност го деляха светове. Беше много висок и слаб, над високото му чело се спускаше голям тъмен кичур. Облеклото му беше твърде ярко и непривично за планините в Абисиния. Беше обут в пурпурни панталони, ризата му също бе пурпурна, дори коланът и обувките му бяха в същия цвят. Носеше голяма раница. Няколко аметистови пръстена украсяваха неестествено дългите му пръсти. Докато се спускаше по каменистия път, очевидно безразличен към студения вятър, приличаше по-скоро на поет-романтик, макар до деветнайсети век да оставаха осемстотин години. Хлътналите очи блестяха на измореното му лице. Погледът му търсеше нужните завои и ги следваше. Не беше спирал за почивка цял ден. Беше хапнал вървешком. Сега най-сетне забави ход, защото видя в далечината двата върха, които показваха, че краят на прехода му е близо.
На неколкостотин метра напред пътеката се разширяваше и оформяше голям, изравнен насип, който се срещаше с възвишенията. Той пое натам, насочен към една от нишите, издълбани в скалите. Премина през дървена порта и се озова в малка долчинка. Наоколо пасяха крави. В далечината се виждаше езерце. Край едната от околните пещери имаше кошара. Наблизо бе седнал нисък, гологлав тъмнокож мъж. Беше невероятно дебел. Пред него се въртеше грънчарско колело. Пръстите му и в момента оформяха някакъв глинен съд.
Той вдигна поглед към странника, който го поздрави на арабски.
— … Мир и с вас — отвърна тъмнокожият на същия език. — Заповядайте, починете си.
Облеченият в пурпурно непознат се доближи.
— Благодаря.
После свали раницата си и се отпусна на земята срещу грънчаря.
— Името ми е Джон — каза той.
— А аз съм Мондамей, грънчарят. Извинете ме. Не бих искал да изглеждам неучтив, но не мога да оставя съда в това състояние. Трябва да го довърша. Ще ми отнеме само още няколко минути. Веднага след това ще ви предложа храна и напитки.
— Не се притеснявай — усмихна се другият. — Удоволствие е да наблюдавам как работи великият Мондамей.
— Чували сте за мен?
— Кой не е чувал за твоите съвършени глинени съдове?
Лицето на Мондамей остана безизразно.
— Много сте любезен — отбеляза той.
След малко привърши с работата си, спря колелото и се изправи.
— Извинете ме — каза грънчарят.
Сетне се понесе нанякъде със смешната си походка. Джон наблюдаваше гърба му, пъхнал дългите си пръсти в джоба на пурпурната си риза.
Мондамей влезе в пещерата. След няколко минути се показа отново, понесъл покрит поднос.
— Донесох ви хляб, сирене и мляко — каза той. — Извинете ме, че няма да ги споделя с вас, но задоволих глада си малко преди да се появите.
Той се наведе удивително грациозно за тежестта си и постави подноса пред събеседника си.
— Ще заколя една коза за вечерята ви… — започна грънчарят.
Лявата ръка на Джон се стрелна. Невероятно дългите му пръсти се впиха в гръдта на Мондамей и откъснаха оттам голямо парче. Дясната му ръка, протегнала едно кристално ключе, вече се бе насочила към оголената метална повърхност. Ключът потъна в малък процеп и той го завъртя.
Мондамей замръзна. Някъде от дълбините на неподвижното му тяло се чуха изщраквания. Джон дръпна ръката си и отстъпи назад.
— Вече не си Мондамей, грънчарят — заяви той. — Беше частично активиран от мен. Заеми изходна позиция. Сега.
Тихо жужене, прекъсвано на моменти от изщраквания, се разнесе от фигурата пред него. Тя бавно се изправи, после отново застина.