— Сега премахни човешката си маскировка.
Фигурата бавно повдигна ръце към тила си. За момент те останаха там, после се раздвижиха настрани и надолу, сваляйки тъмната изкуствена кожа от металната конструкция, която трябваше да бъде глава. Тя приличаше на пирамида, по повърхността на която имаше най-различни оптични прибори. После ръцете се спуснаха надолу. Разкри се още метал. Имаше кабели, кварцови дисплеи, зад които блещукаха светлинки, пластинки, решетки…
След около две минути изкуствената кожа бе смъкната изцяло и този, когото познаваха като Мондамей, стоеше пред високия мъж с целия блясък на металната си повърхност.
— Дай ми достъп до Модул едно — нареди мъжът.
От металния гръден кош се показа нещо като чекмедже. Джон протегна ръка, на която проблясваха аметистовите пръстени и натисна някои от бутоните върху модула.
— Защо ми причинявате това? — попита Мондамей.
— Вече си напълно активиран и трябва да ми се подчиняваш. Не е ли така?
— Да, така е. Защо ми причинявате това?
— Прекъсни достъпа до Модул едно и се насочи към мястото, където беше, когато пристигнах.
Мондамей се подчини. Мъжът седна и започна да се храни.
— Защо те активирах ли? — започна Джон след известно време. — Защото — отговори той сякаш на самия себе си, — аз за момента съм единственият човек на света, който знае какво представляваш.
— Много пъти е грешено относно същността ми…
— Убеден съм в това. Не знам дали има паралелни бъдещи светове, но със сигурност знам, че има много минали, които водят до времето, от което самият аз идвам. Не всички те обаче са достъпни. Страничните пътища запустяват, когато никой не пътува по тях. Не знаеш ли, че Времето е супермагистрала с много отбивни и изходи, главни и второстепенни пътища? Не знаеш ли, че картите непрекъснато се променят, че само малцина са наясно как да намерят местата, откъдето могат да получат достъп?
— Знам това, макар да не съм един от тези, които могат да намират своя път.
— Как разбра?
— Не сте първият подобен пътник, когото срещам.
— Знам, че тук, в твоя участък от Пътя, една хипотеза, на която интелигентните хора в моя участък само биха се изсмели, се оказва абсолютна истина. А именно, че преди много време Земята е била посетена от същества от друга цивилизация. Тези същества са оставили след себе си множество артефакти и ти си точно такъв артефакт. Така ли е?
— Така е.
— Освен това знам, че си съвършена машина за смърт. Създателите ти са те програмирали да можеш да унищожаваш както най-малкия вирус, така и цели планети. Не е ли така?
— Така е.
— Оставили са те тук. И след като никой не е разбирал твоите функции, си решил да се маскираш и да водиш сегашния си прост живот. Така ли е?
— Да. А ще ми кажете ли как научихте за мен и как се сдобихте с необходимия команден ключ?
— Работодателят ми знае много неща. Той ме образова за посоките на Пътя. Той ми каза за теб. Той осигури ключа.
— И след като ме намерихте и използвахте това, какво желаете от мен?
— Ти каза, че не съм първият подобен пътник, когото срещаш. Знам. Знам също кой е другият. Името му е Ред Доракийн и скоро той ще те потърси в този участък. Имам нужда от огромна сума пари и ще я получа, ако го убия. Аз винаги съм предпочитал да работя чрез посредници — независимо дали те са хора или машини, — когато става дума за насилие. И именно ти ще си моят агент в този конкретен случай.
— Ред Доракийн е мой приятел.
— Предупреден съм. Това означава, че най-малко ще се съмнява в теб. А сега… — Мъжът бръкна в раницата си и извади оттам малко метално сандъче. Отвори го и натисна някакви бутони. Чу се бибипкане. — Съвсем скоро той е сменил предното си стъкло — продължи Джон, като постави сандъчето на един камък пред себе си. — При смяната в автомобила му е монтиран малък предавател. Сега остава само да изчакам да влезе в този участък и ще мога да го проследя и сам да избера къде да го пресрещна.
— Не желая да бъда ваш агент в този случай.
Джон се надигна, доближи се до Мондамей и ритна глинения съд пред него.
— Желанията ти нямат никакво значение — заяви той. — Нямаш избор. Трябва да ми се подчиняваш.
— Така е.
— Заповядвам ти да не правиш никакви опити да го предупреждаваш. Разбра ли?
— Да.
— Тогава недей да спориш с мен. Ще правиш това, което ти нареждам и ще използваш всичките си възможности.
— Да.
Джон се върна до подноса и продължи да се храни.
— Бих искал да ви разубедя — обади се Мондамей след малко.
— Не се и съмнявам.