— Знаете ли защо вашият работодател иска да убиете Ред?
— Не. Това си е негова работа. Не ме засяга.
— Сигурно у вас има нещо много специално, за да ви изберат за такава екзотична задача.
Джон се усмихна.
— Решиха, че съм достатъчно квалифициран.
— Какво знаете за Ред Доракийн?
— Знам как изглежда. Знам, че вероятно ще дойде насам.
— Очевидно сте професионалист, когото вашият работодател е открил след дълго търсене…
— Очевидно.
— Не сте ли се питал защо? Какво й е специалното на набелязаната жертва, че да има нужда от такава подготовка?
— О, той искаше аз да се хвана със случая, защото жертвата вероятно вече знае, че е преследвана.
— Как?
— Наскоро в неговата лична времева линия е бил направен опит да бъде убит.
— И как се е провалил?
— Доколкото разбрах — лоша организация, слабо изпълнение.
— А какво е станало с изпълнителя?
Мъжът в пурпурно вдигна очи към Мондамей.
— Ред го е убил. Но те уверявам, че между мен и онзи некадърник няма място за сравнение.
Мондамей не каза нищо.
— Ако се опитваш да ме сплашиш и да ме накараш да си помисля, че същото може да се случи и с мен, просто си губиш времето. Много малко са нещата, от които ме е страх.
— Това е хубаво — каза Мондамей.
Джон остана с Мондамей още няколко дни и строши петдесет и шест глинени съда, докато разбере, че това въобще не притеснява механичния му слуга. Дори, когато накара робота сам да ги чупи, не усети срещу себе си никакви емоции, затова се отказа. И внезапно един следобед от металното сандъче се разнесе пронизителен сигнал. Джон се втурна да нагласи приемника.
— На около триста километра оттук е — обяви той. — Веднага щом се изкъпя и сменя дрехите си, ще ти разреша да ме пренесеш дотам, за да приключим с този въпрос.
Мондамей не отговори.
ЕДНО
— Ред, онзи доктор, който срещнахме в сервиза… Малко съм притеснена от това, което той… Хей! Вземи се в ръце! Няма да спреш на стопаджия, когато те преследват да те застрелят, нали?!
— Новият ти говорител май е малко по-силен.
Ред отклони встрани. Внезапно заваля. Дребният мъж с невчесаната коса и черното куфарче се ухили и отвори вратата.
— Колко надалеч отивате? — попита той с леко пискливия си глас.
— Около пет Ве.
— Е, и това е нещо. Не ми се стои на дъжда.
Той се качи вътре и трясна вратата зад себе си. После постави куфарчето на коленете си.
— А ти накъде си? — полюбопитства Ред, докато извиваше обратно на магистралата.
— Периклова Атина. Казвам се Джими Фрейзиър.
— Ред Доракийн. Чака те доста път. Как си с гръцкия?
— Уча го от две години. Отдавна си мечтая за това пътуване… Чувал съм за теб.
— Добро или лошо?
— И двете. Пренасял си оръжие, но са те хванали, нали?
Ред изви глава и се вгледа в тъмните очи, които го изучаваха.
— Така се говори.
— Нямах намерение да ти се бъркам.
Ред сви рамене.
— Предполагам, че не е тайна за никого.
— Сигурно си бил на доста интересни места, а?
— Тук-там.
— А също и на някои доста странни?
— Може да се каже.
Фрейзиър приглади косата си назад, наведе се, огледа се в страничното огледало и въздъхна.
— Аз самият никога не съм пътувал по Пътя толкова много. Движил съм се главно между Кливлънд от 50-те и Кливлънд от 80-те.
— С какво се занимаваш?
— Работя в различни заведения. Освен това купувам разни неща от петдесетте и ги продавам през осемдесетте.
— Има някакъв смисъл.
— А също и пари… Някога имал ли си проблеми с магистралните бандити?
— Нищо особено.
— Сигурно носиш в колата си доста добри оръжия.
— Не бих казал.
— Мисля, че биха ти били от полза.
— Очевидно грешиш.
— И какво ще направиш, ако внезапно изникне проблем?
Ред запали изгасналата си пура.
— Вероятно ще умра — отвърна той.
Фрейзиър се изхили.
— Не бе, сериозно.
Ред протегна дясната си ръка към задната седалка.
— Виж, ако си обирджия, трябва да знаеш, че ме хващаш на празен курс.
— Аз ли? Никакъв обирджия не съм.
— Тогава престани да задаваш проклетите си теоретични въпроси. Как, по дяволите, мога да знам как ще постъпя в някаква хипотетична ситуация? Ще действам според обстоятелствата, това е.
— Съжалявам. Малко се увлякох. Водиш романтичен живот. Откъде си всъщност?
— Не знам.
— Какво значи „не знам“?
— Значи, че не мога да намеря пътя си обратно. Навремето беше основна пътна артерия, после, предполагам, се е превърнал в пътека, а накрая най-вероятно просто е изчезнал в мъгливите места, които вече не са история. Предполагам, че доста се забавих с търсенето. Бях зает. Онова място вече не е дори легенда.