— Това наричам късмет.
Ред нахлупи шапката ниско над очите си, скръсти ръце и тежко въздъхна.
ДВЕ
Тимийн Тин работеше в манастирската градина и се извиняваше на плевелите, когато ги изскубваше. Беше дребен човек, а обръснатата му глава допълнително скриваше възрастта му. Вършеше работата си с огромен ентусиазъм, движенията му бяха бързи и точни. Робата му висеше свободно около тялото, от време на време развявана от идващия откъм заснежените планини хладен вятър. Той поглеждаше към планините рядко. Познаваше ги твърде добре. Внезапно усети присъствието на друг монах, но не го показа с нищо чак до момента, в който онзи спря пред лехата, по която Тимийн Тин работеше в момента.
— Желаят присъствието ти вътре — каза другият.
Тимийн Тин кимна.
— Довиждане, приятели мои — каза той на растенията, после изчисти инструментите си, преди да ги постави под навеса.
— Градината се развива добре — каза другият монах.
— Да.
— Предполагам, че настоящето събиране включва и посетителите.
— О? Чух гонга, известяващ пристигането на посетители, но не видях кои са.
— Имената им са Съндок и Тоба. Познаваш ли ги?
— Не.
Двамата мъже се насочиха към основната сграда, като спряха за момент пред една статуя на Буда. Влязоха и прекосиха залата. В дъното имаше малка стаичка. Вторият монах влезе вътре, спазвайки задължителните ритуали и се обърна към дребния, съсухрен човек, който беше настойникът на манастира.
— Той е тук, достопочтени.
— Въведи го вътре.
Монахът се върна до вратата и пътем хвърли поглед към двамата непознати, които седяха на пода срещу учителя и пиеха чай.
— Можеш да влезеш — каза той и се отдръпна, за да направи път на Тимийн Тин.
— Пратил сте да ме повикат, достопочтени — каза той.
Учителят го изгледа внимателно, преди да заговори.
— Тези господа искат да ги придружиш на едно пътуване — произнесе най-сетне той.
— Аз, недостойният? Има мнозина, които познават областта далеч по-добре.
— Това ми е известно, но изглежда те имат нужда от нещо повече от водач. Ще оставя на самите тях да обяснят целите си.
Като каза това, учителят се изправи и излезе от стаичката.
Двамата непознати станаха едновременно, когато Тимийн Тин ги погледна.
— Името ми е Тоба — каза мургавият с брадата. Беше як и се извисяваше над Тимийн Тин поне с една глава. — Спътникът ми се казва Съндок. — Той посочи още по-високия, меднорус мъж, чиято кожа беше светла, а очите — сини. — Неговият китайски не е много добър, така че ще говоря от името и на двама ни. Кой си ти, Тимийн Тин?
— Не разбирам — отвърна монахът. — Аз съм този, който виждате пред себе си.
Тоба се засмя. Миг по-късно се засмя и Съндок.
— Прости ни — каза след това Тоба. — Но какво си бил, преди да дойдеш тук? Къде си живял? С какво си се занимавал?
Монахът разпери ръце.
— Не си спомням.
— Тук работиш в градините. Харесва ли ти?
— Да. Много.
Тоба поклати глава.
— Какво падение — измърмори той. — Мислиш ли…
По-високият се беше приближил с една стъпка към монаха. Внезапно юмрукът му се стрелна напред.
Тимийн Тин се мръдна едва-едва, но ръката на Съндок дори не успя да го докосне. Монахът се извъртя и след миг Съндок прелетя през стаята. Главата му се блъсна в стената и едрият мъж остана да лежи неподвижен на пода.
— Изви… — започна Тоба. Само след миг той също лежеше безчувствен на пода.
Когато светлината се върна в очите му, Тоба се огледа. Монахът стоеше край вратата и го наблюдаваше.
— Защо ме нападна той? — попита Тимийн Тин.
— Беше нещо като изпит — изпъшка Тоба. — Ти го премина успешно. Такива ли изкуства изучавате тук?
— По малко — отвърна монахът. — Но аз знам повече от… преди.
— Кажи ми за преди. Къде беше това? Кога?
Тимийн Тин поклати глава.
— Не знам.
— Може би в някой друг живот?
— Може би.
— Вие тук вярвате в тези неща, нали? За другия живот и така нататък?
— Да.
Тоба се изправи. В другия край на стаичката Съндок се размърда и изпъшка.
— Не ти желаем злото — обясни Тоба. — Точно обратното. Трябва да ни придружиш в едно пътуване. Много е важно. Настойникът на вашия орден вече се съгласи.
— Къде трябва да отидем?
— На този етап имената на различните места няма да ти говорят нищо.
— Какво ще поискате от мен, когато пристигнем там, накъдето сте се запътили?
— Няма да го разбереш, поне не сега. Едно различно твое „аз“ — една по-ранна инкарнация — би го разбрала. Никога ли не си се питал, що за човек може би си бил преди?
— Питал съм се.
— Ще ти възвърнем тази памет.