— Не съм сигурен — отвърна Тоба, докато събираше багажа си. — Не е изключено. На този етап е по-добре да не се отнасяш към тези неща твърде критично. Просто ги оставяй сами да намерят мястото си.
Преди да тръгнат, Съндок направи инжекция на Тимийн Тин. Късно вечерта, след дългия им преход по планинските пътеки, монахът отново беше инжектиран.
— Чувствам, че нещо се случва — сподели той. — Днес в мислите ми имаше чудновата… намеса.
— Каква по-точно?
— Образи, думи…
Съндок се приближи.
— Какви образи? — попита той.
Тимийн Тин тръсна глава.
— Отлетяха твърде бързо. Не мога да си ги спомня.
— А думите?
— Бяха чужди, макар да ми изглеждаха познати. Не си спомням и тях.
— Приеми го за добър знак — каза Съндок. — Процедурите дават резултат. Тази вечер може да сънуваш още странни сънища. Нека не те притесняват. Най-добре е просто да ги приемеш и да се учиш от тях.
Същата нощ Тимийн Тин не медитира.
На втората утрин поведението му беше по-различно. Когато Тоба го запита за сънищата, той беше кратък:
— Фрагменти.
— Фрагменти? Какви бяха те?
— Не мога да си спомня. Нищо важно. Не ми разваляй сутринта, а?
— Съзнаваш ли, че последното, което каза, не беше на китайски?
Очите на Тимийн Тин се разшириха. Той изви глава. После заби поглед в краката си. Накрая отново вдигна очи към Тоба.
— Не — призна той. — Стана от само себе си. — Очите му се изпълниха със сълзи. — Какво става с мен? Кой ще победи?
— Крайният победител ще бъдеш ти, когато си върнеш онова, което си загубил.
— Но може би… — Изразът на лицето му се смени. Чертите му омекнаха и устните му оформиха тънка усмивка. — Разбира се — каза той. — И съм ви благодарен за това.
Малко по-късно попита:
— Колко далеч трябва да отидем?
— Трудно е да се обясни — отвърна Тоба. — Но трябва да сме напуснали планините до три дни. После вероятно ще пътуваме още около седмица, докато стигнем до голямата пътека, която трябва да следваме. Оттам-нататък ще ни бъде далеч по-лесно, но точната посока ще разберем, когато спрем да починем по пътя. Всичко зависи от едно послание, което ще получим. Сега ни позволи да ти направим инжекцията и да тръгваме.
— Добре.
Същата вечер и на следващия ден Тимийн Тин не каза нищо за спомените, които го бяха споходили. Когато го питаха, се изразяваше неясно. Съндок и Тоба не настояваха. Процедурите продължаваха. На следващия следобед обаче, докато яздеха надолу по склоновете на планината, Тимийн Тин привлече вниманието им с няколко резки движения.
— Следят ни — прошепна той. — Продължавайте така, сякаш всичко е наред. Аз ще ви настигна по-късно.
— Чакай! — спря го Тоба. — Не искам да поемаш никакви рискове. Ние разполагаме с оръжия, каквито не познаваш. Можем…
Той млъкна, защото дребното човече се усмихваше.
— Наистина ли? — каза Тимийн Тин. — Съвсем сигурен ли си? Не, страхувам се, че вашите огнестрелни оръжия едва ли биха ви помогнали срещу бурята от стрели отгоре. Както казах, ще ви настигна по-късно.
После се обърна и изчезна между скалите от дясната им страна.
— Какво да правим? — попита Тоба.
— Това, което ни каза: продължаваме — отвърна Съндок. — Той не е глупак.
— Но не е и в нормалното си състояние.
— Очевидно е, че си спомня повече, отколкото признава. Вече трябва да му вярваме. Всъщност, нямаме кой знае какъв избор.
И те продължиха.
Мина почти час. Вятърът свиреше над главите им, а чаткането на конските копита отекваше в околните скали. На два пъти Съндок разубеди Тоба да се върне назад и да потърси монаха. Сега и неговото лице бе стегнато, а очите му напрегнато оглеждаха възвишенията. Двамата яздеха по-неспокойни от обичайното.
— Ако сме го изгубили — обади се Тоба, — здравата загазихме.
— Не сме го изгубили — каза по-високият мъж, но не звучеше никак убедително.
След малко на известно разстояние пред тях върху пътя се стовари някакъв тъмен предмет. Той отскочи, после се претърколи. Тогава видяха косата. Миг по-късно тялото застина на земята. Последваха го още две.
Те дръпнаха юздите, а над главите им се разнесе вик. Търсейки източника му, видяха Тимийн Тин върху една висока канара вдясно от пътя. Той им помаха с някаква крива сабя, постави я на земята и продължи да се спуска по скалата към тях.
— Казах ти, че не сме го изгубили — обади се Съндок.
Когато дребничкото човече завърши спускането си и се озова пред двамата мъже, Тоба се намръщи.
— Пое ненужен риск — смъмри го той. — Не знаеш какви оръжия носим с нас. Можехме да ти помогнем. Трима срещу един не е много равностойна битка.