Далеч напред се появи малка точица. Големината й бързо нарастваше, докато най-сетне пред очите му не изскочи очукан фолксваген. Докато се разминаваха, клаксонът на фолксвагена бибитна. После изви в локалното платно и сиря.
Ред погледна в огледалото, зави надясно и натисна спирачки. Небето пулсираше в синьо и сиво.
Когато спря, над главата му надвисна ясната вечер. Някъде далеч се чуваха щурци, премина лек ветрец. Той отвори вратата и изскочи от колата, играейки с ключовете си. После ги пъхна в джоба. Беше обут с „Ливайс“ и ботуши, а върху тъмнозелената си блуза бе навлякъл кафяво яке. Обърна козирката на шапката си назад и се насочи към спрелия фолксваген.
Няма начин да преминеш Пътя, без да рискуваш да бъдеш премазан. Затова Ред не пресече платното, а застана точно срещу колата. Вратата й се отвори и отвътре изскочи дребен мъж с малки мустачки.
— Ред! — викна той. — Ред?…
— Какво става, Адолф? — отвърна той. — Още ли търсиш мястото, където си спечелил?
— Чуй ме, Ред — каза другият. — Не знаех дали да ти кажа това, защото не бях сигурен дали те мразя повече, отколкото ти дължа. После пък не бях сигурен дали информацията би ти била полезна или би те наранила. Е, предполагам, че в крайна сметка всичко се балансира. Ще ти кажа каквото знам. Преди известно време бях доста надолу по Пътя и видях какво се случи на отбивката, маркирана със синия зикурат…
— Синия зикурат?
— Синия зикурат, точно така. Видях те да завиваш там. Видях как колата ти пламна.
За момент Ред Доракийн остана безмълвен. После се изсмя.
— Смъртта със сигурност ще остане изненадана, ако ме срещне скоро. И ще си каже: „Какво, по дяволите, прави този човек в Атина от времето на Темистокъл, когато трябва да бъде на последния изход към Вавилон?“.
После огромното му тяло отново се разтресе от смях. Издуха дима от пурата си и махна с ръка.
— Все пак, благодаря — каза той. — Информацията може да се окаже полезна.
Сетне се обърна и пое към колата си.
— Още нещо — викна след него другият.
Ред спря и изви глава към него.
— Какво?
— От теб можеше да излезе велик мъж. Довиждане.
— Аувидерзейн!
Доракийн се вмъкна в колата си и врътна ключа. Двигателят заработи. Небето отново бе синьо.
ДВЕ
Зората си пробиваше път през мрачното небе, когато Странгулена се събуди на корабчето си, поело по Ийст Ривър. Бавно и внимателно отметна кожената завивка и оправи огнената си коса. Пръстите й докоснаха чувствителните места по раменете, гърдите и врата й, където белезите от страстта на любовника й вече ставаха видими. После се усмихна и леко се извърна настрани.
Тоба, огромен и тъмен като нощта, се бе подпрял на лакът и й се усмихваше.
— Богове! — възкликна тя. — Никога ли не спиш?
— Не и до жена, която е удушила стотината си предишни любовници именно, когато са се унасяли в сън.
Очите й се разшириха.
— Значи си знаел! Знаел си през цялото време! И въпреки това ме съблазни!
— Благодарение на бога и амфетамина, да.
Тя се усмихна и протегна ръце.
— Голям късметлия си. Знаеш ли, аз дори не ги чакам да се унесат. Просто избирам определения момент и те, така да се каже, свършват веднъж завинаги. Ти оцеля, защото в същия миг бях твърде заинтригувана от възможностите ти, но сега идва и твоят ред. Както и да е…
Тя се пресегна към контролния панел. Корабчето тихо се задвижи.
Странгулена се обърна на другата страна.
— Виж как светлината гали развалините на Манхатън. Обожавам руините! — Сетне внезапно се изправи и измъкна отнякъде гравирана дървена рамка. Изпъна ръката си и погледна през очертания правоъгълник. — Онази група там… Не е ли чудесна?
Тоба се надигна, застана зад гърба й и положи брадичка върху лявото й рамо.
— Ъ-ъ, доста е интересна.
Тя взе един малък фотоапарат и промуши обектива му през рамката. После внимателно го нагласи и натисна бутона.
— Хванах я.
Сетне хвърли рамката и апарата на леглото до себе си.
— Мога да прекарам целия си живот в снимане на руини. Всъщност, през по-голямата част от времето правя именно това. Гледката винаги е по-добра откъм водата. Някога обръщал ли си внимание на този факт?
— Сега, когато ми го казваш…
— Ти беше твърде хубав, за да си истински, знаеш ли? Парцалив, ровещ в боклуците край брега, мръсен — истински продукт на упадъка на цивилизацията. Заплени ме. Какъв си всъщност? Археолог?
— Е…
— Освен това знаеше някои неща за мен… А сега дръж дясната си ръка така, но повдигни главата си.
Тя се претърколи по корем, подпря своята дясна ръка и обви пръсти около неговите.