— Черна десятка?
— Неговият враг има право на десет опита да го убие, при това — без предупреждение. Позволени са всякакви варианти. Може да се действа чрез наемници.
— И вашият господар иска да наеме мен?
— Да.
— А защо е обявена черна десятка? Какво е направил онзи човек?
— Наистина не знам. Както и да е, почти сигурно е, че ти изобщо няма да го видиш. Най-вероятно някой от останалите ще се справи с него, преди да дойде твоят ред.
— Да не искаш да кажеш, че полагате толкова грижи, само за да ме подготвите като резервен вариант?
— Точно така. Говори се, че онзи човек си заслужава усилията.
— Ако уменията на останалите наемници са близки до моите, той не би имал никакъв шанс да се справи дори с първия. Но какво ще се случи, ако оцелее след всички опити?
— Не мисля, че някой досега го е правил.
— Но нали той е по-специален?
— Така ми казаха. Много по-специален.
— Разбирам. Нека да спрем на лагер колкото се може по-скоро. Трябва да медитирам.
— Разбира се. Подобно решение изисква сериозно обмисляне.
— Аз вече съм взел решението. Просто искам да си изясня дали съм обиден или поласкан.
Те задминаха труповете. Слънцето изскочи иззад един облак. Вятърът брулеше лицата им.
ЕДНО
Ред караше бавно по прашния път. Спирката за почивка, чиито каменни и дървени постройки виждаше пред себе си, вероятно щеше да е последната в тази отсечка на Африка от Ве Единайсет. Той зави към паркинга и спря край едно сиво, лъскаво превозно средство.
— Това е от доста далечното бъдеще — отбеляза той. — Интересно, кой ли е с него…
Измъкна Цветето от отделението, където я държеше, взе си пушката и отвори вратата. Когато слезе, протегна ръка под седалката и напипа един нож в кожена кания. Закачи го на колана си и заключи кабината. После взе от каросерията на пикапа раницата и огледа съдържанието й.
— Всичко, което ми трябва, с изключение на вода — обяви той. — И може би книжка за четене. Сега май ще трябва да вляза вътре и да им обясня, че колата известно време ще остане отпред.
— Стана късно, а ти днес кара доста. Може би ще е по-добре да починеш и да продължиш сутринта.
Той погледна небето.
— Мисля, че мога да походя още няколко часа.
— И да прекараш нощта на открито? Толкова ли е важно да тръгнеш сега?
— Не знам.
— Освен това, тук сигурно има и свястна храна.
— Тук си абсолютно права — каза той, като метна раницата, в която беше сложил Цветето, на гръб и подпря пушката на рамото си. — Ще видим какво предлага менюто и с какви условия за почивка разполагат. Ако не се представят добре, ще е все едно дали ще тръгна още сега.
Той се насочи към основната сграда. Собственикът, възрастен мъж с френски акцент и жена му — млада, едра и очевидно тукашна — седяха в плетени столове до рецепцията, зад един голям вентилатор. Когато Ред влезе, мъжът се усмихна, остави книгата и чашата си и се изправи.
— Здравейте. С какво мога да ви бъда полезен?
— Здрасти. Казвам се Ред. Ред Доракийн. Чудех се дали имате нещо за вечеря.
— Аз съм Питър Лавал. А това е Бети. Имаме задушено — прясно тукашно месо. За него мога да ви предложа както бира, която също е приготвена тук, така и вносно вино. Ако искате, можете да разгледате кухнята, да помиришете тенджерата.
— Не е необходимо. Оттук усещам аромата. Обещаващ е. А стаите ви какви са?
— Елате да ви покажа. Зад ъгъла са.
Ред го последва по късия коридор и влезе в една малка, чиста стая.
— Не е лоша. Ще я взема — заяви Ред, като хвърли раницата на пода, сложи Цветето в джоба си и постави пушката на леглото. После си съблече якето и го метна до пушката. — Нямам нищо против да опитам бирата ви още сега.
— Заповядайте оттук. Мога да ви осигуря и ключ, ако желаете.
Ред го последва в коридора и затвори вратата зад себе си.
— Може. Много гости ли имате?
— Не, днес сте само вие. Спокойно е, както винаги.
— Онази лъскава кола отпред ваша ли е?
— Не, моята е отзад и е далеч по-скромна.
— Тогава чия е? — попита Ред, когато стигнаха до рецепцията и той вписа името си в книгата, за да получи ключ.
— О! Вие четете Бодлер! Един от моите любимци. Човек, който е прозирал през преструвките. „Задоволена ли е твоята отпусната плът и силата на твоето желание?“
— „Отговори ми, труп ужасен!“ — допълни Ред, кимна и последва мъжа в трапезарията, където вече го чакаше бирата. — Чия е колата?
Лавал го поведе към верандата и махна с ръка към планините.
— Един доста необикновен човек — каза той. — Тръгна в тази посока миналата седмица. Висок, слаб, с очи като на Распутин… Ръцете му бяха сякаш ги е рисувал Модилияни. И целият беше в зелено, чак до върховете на обувките си. Дори имаше голям зелен пръстен. Не каза накъде отива или защо. Всичко, което разбрах за него, беше, че се казва Джон.