— Засега приключихме — заяви той, като затвори чантата си и стана. — Както ви казах и преди, той е доста опасен. Как привлякохте вниманието му?
— Наели са го да ме очисти.
— Значи някой наистина много силно иска да се отърве от вас.
— Знам. Смятам да взема мерки.
Другият го изгледа внимателно.
— Ще ми бъде много приятно, ако мога да ви помогна с нещо.
Ред прехапа долната си устна и поклати глава.
— Благодаря, докторе. Оценявам жеста, но няма нужда. Случаят е специален.
Големият мъж леко се усмихна и кимна.
— Вие знаете най-добре.
Той се наведе и вдигна безпомощното тяло с една ръка. От усилието блузата му се разпра на гърба. Постави Джон на рамото си, обърна се и протегна ръка.
— Благодаря, че ми върнахте пациента и успех.
— Мерси. Довиждане, докторе.
— Довиждане.
Ред изгледа как мъжът отиде до колата си, метна тялото вътре, после се качи и потегли.
— Радвам се, че Джон си получи своето — обади се Мондамей и постави металната си ръка върху рамото на Ред. — Между впрочем, той успяваше да проследи пътя ти посредством някакъв предавател, монтиран в колата ти. Бил е сложен в сервиза, който си посетил наскоро. Спомена го пред мен. Може би е най-добре да го намерим и да го откачим.
— Добра идея. Да идем да погледнем. — Те тръгнаха към пикапа. — Как не си го усетила, Цвете?
— Сигурно е на необичайна честота. Не знам. Ще започна да сканирам.
— Не ни запозна — обади се Мондамей.
— Ъ-ъ? О, той беше толкова зает с Джон, че не исках да го прекъсвам.
— Не с доктора. Имах предвид „Цветята на злото“. Когато ми подаде книгата, нямах представа какво всъщност държа в ръцете си.
— Извинявай. Такива бяха обстоятелствата. Мондамей, искам да ти представя „Цветята на злото“. Цвете, това е машината за убиване Мондамей.
— За мен е удоволствие — каза Мондамей.
— И за мен. Доколкото разбирам, състоянието ти е доста потискащо — да се разхождаш с всичките тези мъртви електрически вериги, които не могат да функционират.
— Е, не е чак толкова лошо. Това, с което се занимавам основно, наистина ми доставя удоволствие.
— И какво е то?
— Освен всичко друго, аз съм грънчар. Прецизната занаятчийска работа ми харесва.
— Колко запленяващо. Мисля, че и аз до някаква степен съм готова за ръчни действия. Поне бих искала да опитам. Ще ми е интересно някой път да видя това, което си изработил…
— Цвете — обади се Ред, — откри ли предавателя?
— Да. Прикрепен е на шасито, малко пред лявата задна гума.
— Благодаря.
Ред отиде до задната част на пикапа и клекна.
— Права си — каза той след миг. — Тук е.
След като откачи устройството, той отиде до лъскавата сива кола и го прикрепи на нейното шаси. После се върна до мястото, където стоеше Мондамей и разгръщаше Цветето.
— Просто за да разберат, че сме го разкрили — обясни Ред.
— … А този пасаж е направо възхитителен — говореше Мондамей.
— Благодаря.
— Вече е почти време за вечеря — каза Ред. — Ела да ми правиш компания и да ми разкажеш всичко. Имам доста въпроси към теб.
— Поласкан съм — отвърна Мондамей. — Между впрочем, съжалявам за цялата история.
— Не си виновен ти. Но ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш няколко съвета.
— Разбира се. Пък и аз искам да чуя твоята история.
— Тогава да тръгваме.
— Не подавай напрежение натам! Това се нарича „гъделичкащ“ модул… Спри!
Ред спря.
— Ъ-ъ?
— Извинявай. Нямах представа, че говоря на глас. Просто Цветето изучаваше един от моите модули.
— О, така ли?
Те пресякоха верандата и влязоха вътре.
ДВЕ
Всичко свърши. Сутринта Ранди бе откарал Джули до автобусната спирка, беше й помогнал с чантите, бяха си казали довиждане. В този час тя пътуваше към дома на родителите си във Вирджиния. Нищо нейно не бе останало в малката всекидневна или в кухнята, между които той кръстосваше сега, понесъл чаша леден чай. Беше взел последните си изпити предишния ден и късно вечерта двамата с Джули бяха отишли на ресторант. Дори беше поръчал бутилка хубаво вино. Никой от двамата не бе казал, че всичко е свършило, но усещането витаеше във въздуха. Сега тя беше на път обратно към Вирджиния, а той трябваше да измисли какво да прави през лятото. Тя му бе предложила да замине с нея, като бе обещала, че баща й ще му намери работа за лятото. Ранди обаче подуши капан. Все още не искаше да стига до крайности. От самото начало двамата имаха нещо като уговорка за временния характер на връзката и всичко беше о’кей. Но с предложението си тя бе опитала да промени правилата, а той не бе готов за такова нещо. Дълбоко в мислите му все още витаеше идеята за търсенето, макар отлагането да бе отслабило това отдавнашно решение. А не трябваше да забравя и училището. Плюс всички онези неща, които си мислеше да направи преди да се установи на едно място. Не. Тя беше предложила. Той беше отказал. Нещо се бе променило. Беше се появило ново усещане. Всичко свърши.