Той отиде до прозореца и погледна към университетския комплекс. Беше по тениска, бермуди и кожени сандали. Хората на улицата долу бяха облечени по сходен начин. Изминалият ден бе светъл и слънчев, и прогнозата за времето обещаваше още много такива. Той изтри потта от челото си с опакото на ръката си. Долепи лице до стъклото и се загледа в магазинчетата, паркинга, минаващите коли, велосипедите. Долу на тротоара една оранжева котка лижеше изпуснатия от някого разтапящ се сладолед.
Свърши… Можеше да се върне в Кливлънд и отново да заработи на строежа, но и това не беше кой знае каква идея. Щеше да се наложи да живее у дома — мистър Шелинг специално бе подчертал колко биха се радвали на това, — ала хич не му се искаше. Дори да си намереше собствен апартамент, те пак щяха да го навестяват. Беше срещал този мъж само два пъти и не успяваше да си изкриви езика и да го нарече другояче, освен „мистър Шелинг“, макар той да бе женен за майка му вече повече от шест месеца. Не че не го харесваше. Просто не го познаваше, а и нямаше кой знае какви намерения да го опознае. Не, нямаше да се върне там. Това също беше приключило.
Той отпи от чая си и се обърна с лице към спалнята. Горещината му пречеше да мисли. Снощи бяха седели до късно, а тази сутрин бяха станали много рано. Трябваше просто да се хвърли на леглото, да се надява отнякъде да довее хлад и да чака да му хрумне някоя добра идея за лятната ваканция. А и какво щеше да прави през есента? Лингвистика? Езици? Нямаше да е лошо да попътува из чужбина като нечий секретар или преводач…
Докато разглеждаше етажерката с книгите, ръката му неволно се пресегна и издърпа екземпляра на „Стръкчета трева“.
Значи все пак мисълта наистина витаеше в ума му — търсенето, обещанието…
Той взе книгата със себе си в спалнята. Имаше нужда от нещо, което да запълни мислите му. Може би му трябваше именно това.
Намести възглавниците под себе си, разгърна страниците и се зачете. Странно беше колко много го привличаше тази книга. През последния срок съвсем съзнателно се бе опитвал да я избегне, защото всеки път, когато минаваше покрай етажерката, се изкушаваше да я издърпа. Тя беше единственото, което бе останало от баща му.
Беше тъмно, когато свърши с четенето. Настолната лампа светеше до главата му. Той се замисли за баща си, когото никога не бе виждал. Пол Картаген беше живял с майка му съвсем за кратко и я бе напуснал преди Нора да разбере, че е бременна. Къде беше той сега? Може би беше мъртъв. А можеше и да е където си иска. Ранди прелисти последните страници на книгата, между които държеше единствената снимка на баща си, която имаше. Беше чернобяла и на нея се виждаше широкоплещест мъж с къдрава коса. Лицето му беше като изсечено, но чертите му бяха правилни. Усмихваше се, макар очевидно да се чувстваше неудобно в тесния костюм и с вратовръзка. Транспорта… Беше казал на Нора, че работи в транспорта. Това можеше да означава всичко — от таксиметров диспечер до пилот на самолет. Ранди се вгледа в това лице, сякаш търсеше нещо. Трябваше да го намери. Искаше да го срещне, да поговори с него, да разбере що за човек е, откъде е дошъл, какво е направил, дали има други деца и какви са те. Пол Картаген… Дали това въобще беше истинското му име? Ранди нямаше за какво да се хване, нямаше следа, но която да тръгне, за да го потърси. Когато баща му една нощ се беше качил на синия си пикап „Додж“ и си беше тръгнал, единственото, което бе оставил на майка му, бе екземплярът от „Стръкчета трева“ и детето в утробата й.
Той остави снимката на мястото й и затвори книгата. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше. На едно място, където зелената подвързия се беше изтъркала, отдолу сякаш прозираше метал. Той отново я разтвори и прелисти. На пръв поглед между подчертаните пасажи нямаше никаква връзка. Но той започна с първия и прочете всички останали на глас — нещо, което не беше правил преди. Странно, че до момента не се бе сетил да потърси по този начин някаква информация за чувствата на баща си. Какво го беше накарало да подчертае именно тези пасажи? Разбира се, съществуваше и възможността баща му да е получил книгата в това състояние и някой да я е ползвал преди него. Но все пак… Нещо в тези раздели изглеждаше на Ранди много познато. Имаше някаква лудост, свобода, неуморимост, която сякаш проникваше в него и докосваше скрити страни на неговия собствен дух… Дали е така, защото съм двайсетгодишен, питаше се той. Дали ще почувствам същото, ако прелистя тази книга след десет години? Сви рамене и продължи да чете.