Тих ветрец раздвижи пердетата. Ранди вдигна поглед от книгата и вдиша дълбоко. Усети как през него премина лека хладина. Какво правеше? Четеше, за да забрави Джули или за да се върне към случая с баща си? Всъщност и двете, реши той… И двете. Но сега, когато мислите му отново се бяха върнали към търсенето, му се искаше веднъж завинаги да приключи с това.
За пръв път от два дни бе усетил разхлаждащия повей на вятъра. Опитваше се да го вдиша целия, преди прохладата да е изчезнала. Изпита облекчение и…
Вдигна лявата си ръка и разгледа пръстите. Сви ги към дланта. После отново докосна корицата на книгата.
Топлина.
Постави ръка на леглото до себе си. Вероятно всичко се дължеше на телесната температура…
Протегна се и допря пръсти до стъклената повърхност на масичката край леглото. Беше хладна. Да…
След около половин минута Ранди пак докосна корицата на книгата.
Беше по-топла, отколкото трябваше да бъде. Той я допря до лицето си. От нея се долавяха почти незабележими вибрации. Сложи ухо на задната корица. И тук се усещаше, едва доловимо, сякаш просто игра на опънатите му нерви.
Той отново разгърна книгата и прочете пасажа, до който бе стигнал. Беше от „Песента на открития път“:
Докато четеше пасажа, книгата в ръката му завибрира и Ранди чу съвсем ясно и отчетливо звънтене, сякаш корицата беше нещо като резонатор.
— Какво, по дяволите, става?!
Той я изпусна. Книгата падна до него и един глас каза:
— Това е въпросът.
Изглежда гласът идваше от книгата.
Ранди се претърколи в другия край на леглото и спусна краката си на пода. После се обърна назад. Книгата не бе помръднала.
— Ти ли проговори? — понита най-сетне той.
— Да — отвърна мекият женски глас.
— Какво си ти?
— Бойна компютърна микросистема на точков принцип. Параметрите…
— Ти си книгата? Книгата, която току-що четох?
— Създадена съм във формата на книга. Правилно.
— На баща ми ли си принадлежала?
— Информацията е недостатъчна. Кой си ти?
— Ранди Блейк. Мисля, че баща ми е бил Пол Картаген.
— Разкажи ми за себе си и за това как съм попаднала в теб.
— Навърших двайсет този март. Баща ми те е оставил в Кливлънд, Охайо, още преди да съм бил роден.
— Къде сме сега?
— Кент, Охайо.
— Ранди Блейк — или Картаген, какъвто може би е случаят, — не мога да кажа дали съм принадлежала на баща ти.
— Кой е бил собственикът ти?
— Той използваше различни имена.
— Не беше ли Пол Картаген едно от тях?
— Поне аз не си спомням такова име. Но това, разбира се, не доказва нищо.
— Така е. Е, какво все пак те включи?
— Мнемоничен ключ. Нагласена съм да отговарям, когато определени думи бъдат произнесени в определен ред.
— Изглежда адски сложно. Трябваше да прочета доста пасажи, докато се включиш.
— Ключът може да бъде сменен посредством проста команда.
— Мога ли да те докосна?
— Разбира се.
Ранди взе книгата и отвори на съдържанието.
— Нека тогава бъде „Айдолон“ — реши той, — щом се налага да имаме код. Съмнявам се, че подобна дума би изскочила в случаен разговор.
— Така да бъде. Или пък би могъл просто да разчиташ на моя избор. Към края Ред беше доста предпазлив с мен.
— Ще разчитам на избора ти. Ред?
— Това беше името му.
— И аз съм червенокос1 — каза Ранди. — Имам чувството, че ти разполагаш с информацията, която търся, само дето не знам как да си я поискам…
— Относно баща ти ли?
— Да.
— Ако ми разрешиш да направя някои предложения…
— Давай.
— Имаш ли някакво превозно средство?
— Да, тъкмо прибрах колата си от сервиза. Оправили са я.
— Тогава да тръгваме. Постави ме на седалката до себе си и карай. Имам съответните сензорни устройства. След известно време ще ти кажа какво да направиш.
— Къде искаш да отидеш?
— Ще се наложи да те взема с мен.
— Искам да кажа, къде отиваме?
— Не знам.
— Тогава защо да тръгваме?
— За да потърсим информацията, с която ще мога да отговоря на въпросите ти за баща ти.