— Добре. След малко отивам за колата. Но има още нещо… Никога не съм чувал за бойна компютърна микросистема на точков принцип. Къде си произведена?
— В Мицуи Зайбацу — спътник Тоса–7.
— А? Никога не съм чувал за такъв. Кога е било това?
— Бях изпробвана за пръв път на 7 март 2086 година.
— Не разбирам. Говориш за бъдещето. Как попадна тук, в двайсети век?
— Докарай колата. Ще ми отнеме доста време да ти обясня. По-добре да го направим по пътя.
— О’кей. Извини ме за секунда. Изчакай ме тук.
Той караше напред. Нощното небе беше обсипано със звезди. Луната още не се бе показала. Ранди напълни резервоара догоре в Равена и се насочи на север по магистрала номер 44. Нямаше много движение. Бяха задминали бариерата, която обозначаваше границата на щата и бяха продължили в окръг Чиауга, когато „Стръкчета трева“ му каза да завие вдясно зад следващия ъгъл.
— Не мисля, че виждам ъгъл — каза Ранди. — По-скоро е нещо като завой. А пък и от него извива само един тесен път към гората. Нямаш предвид това, нали?
— Завий там.
— Добре, Стръкче.
Когато стигна до разбития път, той намали. Клоните дращеха колата от двете страни, предните фарове осветяваха стволовете на дърветата. Пътят извиваше вдясно, после стръмно се спускаше надолу. Ранди можеше да чуе квакането на жабите наоколо.
Колата прекоси един дъсчен мост, който застрашително изскърца и той почувства влагата във въздуха. Отдолу се чуваше звукът от течащата вода. Мирисът на влага и мухъл му дойде в повече и Ранди вдигна прозореца си.
После пътят пое нагоре и отново залъкатуши между дърветата. Най-сетне внезапно свърши, вливайки се в друг.
— Давай надясно.
Той зави. Новият път беше по-широк и не толкова разбит. Отдясно се виждаха разорани ниви. В далечината блещукаха светлините на малка ферма. Като се увери, че настилката е сравнително равна, Ранди увеличи скоростта. Малко по-късно луната изникна над короните на дърветата отпред.
Ранди отново свали прозореца, включи радиото и го нагласи на една станция за кънтри-музика. Километрите се нижеха един след друг. След пет-шест минути видя знак „стоп“ и натисна спирачките. Гумите заораха в чакъла.
— Завий вдясно.
— Готово.
Един заек прибяга през пътя, докато Ранди завиваше. Не се виждаха други превозни средства. След около километър минаха покрай една ферма, после покрай други две. Задминаха и една затворена бензиностанция на „Шел“, от другата страна на която имаше редица къщи.
— На онзи ъгъл — вляво.
Той зави по един по-широк път, осветен от шест високи електрически стълба. Отстрани и малко навътре се редяха големи стари къщи с обширни дворове. На някои от верандите се виждаха хора.
Ранди задмина последния стълб и скоро след това — крайната къща. Луната вече беше по-високо. В далечината проблясна светкавица. Кънтри-станцията запращя и се изгуби.
— По дяволите! — изруга Ранди и се опита да намери друга, но без успех. После изключи радиото.
— Какво става?
— Това парче ми харесваше.
— Мога да ти го възстановя, ако искаш.
— Ти да не пееш?
— Разбира се.
— Наистина ли? — изхили се Ранди. — И какви песни предпочиташ?
— Винаги най-много са ми допадали тези за пиене, биене и прелюбодействане.
Ранди се засмя.
— Това не са ли доста странни вкусове за една машина?
Не последва отговор. След кратка пауза Ранди се обади:
— Казах…
— Копеле такова — чу се тихият глас. — Мръсен кучи син. Проклет…
— Хей! Какво става? Какво толкова направих? Съжалявам. Не…
— Аз не съм някаква проста машина като тази твоя скапана кола! Аз мога да мисля и освен това имам чувства! Не се отнасяй с мен като с обикновен инструмент, протоплазмен шовинист такъв! Не съм длъжна да те водя никъде, ако сама не го искам. Ти не знаеш нищо за моите програми, за да…
— Ей, успокой се! Моля те! Спри! — каза Ранди. — Щом си толкова чувствителна, би трябвало да можеш да приемаш извинения.
Последва пауза.
— Трябва ли?
— Разбира се. Съжалявам. Извинявай. Не бях запознат със ситуацията.
— Тогава приемам извиненията ти. Разбирам колко лесно е да сгрешиш — както направи ти, — когато живееш в такива примитивни времена. Просто за момент станах малко по-емоционална.
— Разбирам.
— Наистина ли? Съмнявам се. Аз се развивам, раста — също като теб. Не е нужно да прекарам целия си живот в тази обвивка. В следващото си превъплъщение може да имам най-различни функции. Може, например, да изпълнявам изключително сложни и отговорни операции. Не е изключено дори някой ден да изпълнявам функцията на нервна система за някоя протоплазмена конструкция. Но все отнякъде трябва да се започне, както сам разбираш.