— Започвам да си изяснявам ситуацията, в която се намираш. Много съм впечатлен. Къде отиваме?
— Ще видиш. Вече ти простих. Приближаваме се.
Напред се видяха светлини.
— Трябва да завиеш по отбивката, която ще ни качи на магистралата. Карай в дясното платно.
Когато приближи, Ранди видя, че отбивката е вляво. Той зави и започна да се изкачва към магистралата. „Стръкчета трева“ тихо забибипка.
— Спри най-отгоре. Изчакай, докато ти кажа да продължиш.
— Няма никакво движение.
— Просто прави това, което ти казвам.
Той натисна спирачките и зачака край пустата магистрала. Мина повече от минута.
Внезапно бибипкането престана.
— Добре. Давай.
— О’кей.
Ранди подкара колата. Небето започна да изсветлява. Докато скоростта им се увеличаваше, тъмнината се разсея и настъпи ден.
— Хей!
Той премести крака си върху педала на спирачката.
— Не прави това! Продължавай!
Ранди се подчини. Дневната светлина, която бе започнала сякаш да се колебае, отново се върна.
— Какво стана?
— На това място трябва да следваш указанията ми съвсем точно. Ако се наложи да спреш, ще отбиеш встрани. Иначе поемаш много голям риск.
Той увеличи скоростта. Пътуваха през светъл безоблачен ден.
— Не отговори на въпроса ми — обади се Ранди. — Какво стана? Къде сме сега и накъде отиваме?
— Ние сме на Пътя — отвърна Стръкчето. — Той пресича Времето — миналото Време, Времето, което още не е дошло, Времето, което може би е било и Времето, което може би ще бъде. Доколкото знам, той продължава вечно и никой не познава всичките му завои и отбивки. Ако мъжът, който търсиш, е този, когото веднъж придружавах, може би ще го открием някъде тук. Във вените му течеше кръвта на истински пътешественик. Но може би сме твърде закъснели, защото той, макар да не го съзнаваше, всъщност преследваше собственото си унищожение. Аз разбирах това и се опитвах да му го обясня. Мисля, че поради тази причина ме изостави.
Вперил поглед напред, Ранди облиза устните си и преглътна. Ръцете му стиснаха още по-силно кормилото.
— Как бихме могли да намерим някого тук?
— Ще спираме по пътя и ще разпитваме.
Ранди кимна. Изпълни го някаква дива радост. Причината за нея вероятно бе движението, Пътя и перспективите, които се очертаваха. Той внезапно си припомни Уитман. На седалката до него „Стръкчета трева“ запя.
ЕДНО
Пламъчетата на свещите примигваха, това на газената лампа беше неподвижно. Една светкавица озари прозореца на стаята и за миг изтри отраженията им в стъклото. Ред седеше до масата, остатъците от вечерята му отдавна бяха отнесени, а пред него бе поставена халбата с бира. Цветето лежеше до лявата му ръка. Мондамей бе седнал край незапалената камина. Дъждът забарабани но покрива.
— … В общи линии това е, което се случи досега — завърши Ред, като взе пурата си, огледа я и я запали. — Остават още осем. Би било хубаво, ако можех да застана на някое поле, да ги изчакам да дойдат и да приключа с всички наведнъж, обаче няма как да стане. Затова реших…
Откъм коридора се чу шум. Външната врата се отвори с трясък и в трапезарията нахлу вятър. Пламъчетата на свещите затанцуваха под напора му. Няколко секунди по-късно вратата бе затворена, после Лавал прекоси коридора и се чуха гласове.
— Отвратителна нощ! Искате ли стая?
— Не, само вечеря. А преди това — малко бренди.
— Това е вратата към трапезарията. Дайте да ви взема палтото.
— Благодаря.
— Просто влезте и си намерете място. Тази вечер предлагаме задушено.
— Чудесно.
Един добре облечен, белокос мъж с червендалесто лице влезе в стаята и се огледа.
— О, не ви видях. Помислих, че съм сам — каза той, като прекоси стаята и протегна ръката си. — Казвам се Дод, Майкъл Дод.
Ред се надигна и се здрависа.
— Аз съм Ред Доракийн. Почти приключих, но можете да седнете на моята маса.
— Благодаря, така и ще направя. — Мъжът издърпа един стол и седна до тях. — Вие не сте ли известен магьосник?
— Магьосник? Не… Откъде идвате?
— Кливлънд. Ве Двайсет. Търгувам с произведения на изкуството. О!
Той се обърна да погледне Лавал, който влезе в трапезарията, понесъл поднос, върху който имаше чаша с бренди. Мъжът кимна, когато Лавал постави подноса пред него, вдигна чашата и се усмихна.
— За ваше здраве, мистър Доракийн.
— Благодаря. И за ваше.
Ред отпи от бирата си.
— И казвате, че не сте магьосник. Пътувате инкогнито, а? Обзалагам се, че знаете заклинания, с които да спрете цяла армия.