— Хайде, мистър Тоба, започни да натискаш, сякаш от това зависи животът ти. Може наистина да зависи.
— Хей, лейди…
Ръката му се огъна назад. Той се напрегна и за миг успя да се противопостави на натиска. Челюстта му се стегна.
Секунда по-късно лежеше по гръб, а ръката му бе безпомощно долепена до леглото.
Странгулена се надвеси над него и се усмихна.
— Искаш ли да опиташ с лявата?
— Не, благодаря. Виж, вярвам във всичко, което се говори за теб… Имаш, ъ-ъ, екзотични вкусове и си достатъчно силна, за да си ги задоволяваш. Уважавам всеки, който получава онова, което иска. И това беше единственият начин да се добера до теб. Имам предложение, което не можеш да си позволиш да отхвърлиш.
— Включва ли хубави руини?
— Можеш да се обзаложиш! — бързо отвърна той.
— … И мъж?
— Един от най-добрите!
Тя протегна ръка и му помогна да се изправи.
— Бързо! Виж слънчевите лъчи върху онази полуразрушена кула!
— Страхотна е.
— Как се казва той?
— Доракийн. Ред Доракийн.
— Звучи познато…
— Мотае се наоколо от доста време.
— Добре ли изглежда?
— Съмняваш ли се?
— Мога да използвам ново корабче, да го обзаведа…
— Не говори повече… Хей! Виж лъчите върху онези останки!
— Бързо! Апаратът! Ти наистина си голям късметлия, Тоба.
— Мислиш, че не го знам ли?
ЕДНО
Когато видя малката бляскава точица в огледалото, Ред Доракийн тихо изруга.
— Какъв е проблемът? — чу се откъм таблото.
— Дявол да го вземе, мислех, че съм те изключил.
Той протегна ръка към бутона, после я отпусна.
— И наистина го направи. Задействах електрическата верига сама.
— Как?
— Спомняш ли си, че преди месец спечелих от теб на карти правото на сервиз? Беше останала малка сума и накарах техниците да ми инсталират няколко нови вериги. Реших, че е време да поразширя мирогледа си.
— Искаш да кажеш, че си ме подслушвала цял месец?
— Да. Говориш си сам доста често. Намирам го за забавно.
— Така не може да продължава.
— Прав си. Може би трябва да престанеш да играеш карти с мен. Какъв все пак е проблемът?
— Полиция. Приближава се бързо. Мога да свия вдясно. Мога и да не го направя.
— Обзалагам се, че съм в състояние да ги изработя. Искаш ли битка?
— Не, по дяволите. Стой мирно, Цвете. Просто имаме нужда от малко време.
— Не разбирам.
— За никъде не бързам. Ако не успея, ще опитам отново. Или ще пробвам друг вариант.
Той отново погледна в огледалото. Блестящият, капковиден автомобил се доближаваше, макар очевидно да бе забавил леко скоростта си.
— Все още не разбирам.
Ред драсна една кибритена клечка в нокътя на палеца си и запали угасналата си пура.
— Знам. Не се притеснявай и не се меси в евентуалния разговор.
— Разбрано.
Той погледна встрани. Колата се бе изравнила с него и бавно го задминаваше.
— Или ме спри, или продължавай — измърмори той. — Доста сме големи за такива игрички.
Сякаш в отговор, сирената забуча. Върху покрива на полицейската кола изникна и заблещука малка сфера.
Ред изви в локалното платно. Небето отново запулсира, като ту се смрачаваше, ту отново се проясняваше. Когато колата спря, над хоризонта изникна утринно слънце, тревата се покри със скреж, а отнякъде се чу песента на птиците. Блестящият автомобил спря отпред, вратите му се отвориха и от него слязоха двама полицаи, облечени със сиви туники. Ред изключи таблото и издуха дима от пурата си.
Шофьорът на полицейската кола се доближи до вратата на Ред, докато другият заобиколи отзад. Първият се надвеси над отворения прозорец на Ред и по устните му пробяга усмивка.
— Дявол да ме вземе! — възкликна той.
— Здрасти, Тони.
— Нямах представа, че си ти, Ред. Надявам се, че не си замислил някоя щуротия.
Ред сви рамене.
— Знаеш как е, опитвам се да преживявам.
— Тони — чу се откъм багажника. — По-добре ела тук.
— Ъ-ъ… налага се да слезеш, Ред.
— Няма проблем.
— Какво има? — викна Тони и се насочи към колегата си.
— Виж сам — отвърна другият, като повдигна платнището.
— Мили боже, познавам този модел! Това са пушки от Ве Двайсет, наричат ги М–1.
— Знам. А зад тях? Автоматични карабини „Браунинг“. Плюс цял сандък с ръчни гранати и амуниции.
Тони въздъхна и се обърна.
— Не ми казвай, нека да позная сам — започна той. — Мисля, че знам къде точно отиваш. Все още вярваш, че гърците трябва да спечелят битката при Маратон и си решил да им подадеш ръка.
Ред сбърчи чело.
— Как пък ти хрумна това?
— Вече си бил залавян два пъти.
— А сегашната ти проверка беше просто рутинна, така ли?