Той издърпа Цветето и слезе от колата. После взе раницата си от каросерията. Мондамей също слезе.
— Ред? — обади се той, докато се приближаваха към входа.
— Да?
— Вземи две стаи, моля те.
— Щом казваш. Защо?
— Една за нас двамата с Цветето. Бихме искали да останем заедно… сами.
— О, разбира се. Ще го имам предвид.
Те влязоха във фоайето и Ред се насочи към рецепцията. Върна се след няколко минути.
— Съжалявам, но не сме на един етаж — каза той, когато заизкачваха стълбите. — Вие сте под третия балкон. Аз съм над него. Елате за малко в моята стая. Бих искал да продължим разговора си.
— Такова беше и нашето намерение.
Те продължиха нагоре по спираловидните стълби. Стъпалата скърцаха под тежестта на Мондамей.
ДВЕ
Когато не почиваха в пещерите си, великите дракони на Бел’куинит сънуваха пътни карти и злато, носени от сутрешния бриз. Вечни съдружници на съдбата, те разпръскваха желанията си над повърхността на мечтите и желанията…
— Патрис — каза по-младият, — казвал си, че ако се случи нещо определено, аз мога да вляза в неговата пещера, да взема съкровището, което го очаква там и да го прибавя към своето собствено.
По-възрастният отвори едното си око. Минаха минути.
— Казвал съм това — потвърди най-сетне Патрис.
Минаха още минути.
— Не казваш нищо повече, Шантри — отбеляза по-възрастният. — Случило ли се е?
— Не, още не…
— Тогава защо ме безпокоиш?
— Защото чувствам, че скоро може да се случи.
— Чувстваш?
— Изглежда вероятно.
— Вероятностите и техните отрицания често са ни занимавали тук. Знам желанието ти и ти казвам, че все още не можеш да имаш неговото съкровище.
— Да — каза Шантри, оголвайки много от зъбите си.
— Да — повтори Патрис на съскащия им език и отвори и другото си око. — А ти току-що произнесе една дума твърде много пъти. Знаеш волята ми и се опитваш да си играеш с нея. — Той повдигна главата си. Другият се дръпна назад. — Предизвикваш ли ме?
— Не — отвърна Шантри.
— … Но би допълнила „още не“.
— Не бих била толкова глупава, че да избера този момент и това място.
— Добър усет. Макар да се съмнявам, че в крайна сметка би те спасил. Обърни се към северния вятър и изчезни.
— Тъкмо смятах да го направя, лорд Патрис. И ви моля да си спомните, че нямаме нужда от никакъв Път. Сбогом!
— Изчакай, Шантри! Ако отиваш да разбиеш тези вериги, които си видяла, ако отиваш да го нараниш сега, когато е в другата си форма, това ще означава, че може би вече си избрала този момент и това място!
Но другият вече беше отлетял да търси и да спре онзи, който в крайна сметка щеше да се върне към вятъра, но все още не го познаваше достатъчно добре.
Патрис завъртя очи. Зад тях преминаха времена и места. Той намери канала на желанията си и нагласи картината.
ЕДНО
Ред седна на леглото си, Мондамей — на пода, а Цветето беше на масата между тях. Над главите им се виеше димът от пурата. Ред вдигна украсената чаша от масата и отпи от гъстото вино.
— О’кей. Докъде бяхме стигнали? — попита той, събу обувките си и ги хвърли край леглото.
— Каза, че не искаш да дойдеш с мен у дома и да правиш грънци — припомни Мондамей.
— Така е.
— … И се съгласи, че ще ти е трудно да напуснеш Пътя и да се криеш неограничено време.
— Да.
— Също така допусна, че да останеш на Пътя и да продължиш да се занимаваш с делата си би било рисковано.
— Правилно.
— Следователно единственият изход, който виждам, е да преминеш в настъпление. Премахни Чадуик, преди той да е премахнал теб.
— Хмм… — Ред затвори очи. — Интересно предложение. Но той е доста далеч оттук. Пък и няма да е никак лесно…
— Къде е сега?
— Последното, което знам за него, е, че върти сериозен бизнес някъде във Ве Двайсет и седем. Там е много богат и могъщ.
— Но ти можеш да го намериш?
— Да.
— Доколко добре познаваш неговото време и място? — попита Мондамей.
— Живях там повече от година.
— Значи най-добрият вариант е да отидеш там и да се справиш с него.
— Предполагам, че си прав.
Ред внезапно остави чашата си, изправи се и закрачи напред-назад.
— Предполагаш?! Какво друго ти остава?
— Да, да! — отвърна Ред, разкопча блузата си и я хвърли на леглото. — Виж, ще се наложи да приключим разговора утре.
Той откопча колана си, изхлузи панталоните и ги хвърли до блузата. После пак закрачи.
— Ред! — рязко каза Цветето. — Пак ли си в едно от онези състояния?
— Не знам. Чувствам се малко странно, това е всичко. Вероятно. Мисля, че сега е по-добре да си вървите. Ще довършим разговора сутринта.