— Смятам, че е по-добре да останем — заяви Цветето. — Бих искала да разбера какво става и може би…
— Не! Говоря сериозно! Ще говорим по-късно! Оставете ме!
— Добре. Както кажеш. Да тръгваме, Монди.
Мондамей стана и взе Цветето от масата.
— Има ли нещо, което мога да направя за теб? — попита той.
— Не.
— Лека нощ тогава.
— Лека нощ.
Докато слизаше надолу но стълбите, Мондамей попита Цветето:
— Какво става? Познавам го от известно време, но никога не съм знаел да е болен от нещо… Какво му има?
— Нямам представа. Не му се случва често, но когато се случи, настоява да остане сам. Мисля, че има повтарящи се пристъпи на невменяемост — някаква мания или нещо подобно.
— Как така?
— Ще разбереш какво имам предвид, ако утре сутринта надзърнеш в стаята му. Сметката тук ще е доста голяма. Ще обърне това място надолу с главата.
— Някога преглеждал ли се е при лекар?
— Аз поне не знам да го е правил.
— Сигурно има някои много добри лекари в по-високите векове.
— Така е. Той обаче не би отишъл при никого. На сутринта ще е наред. Може би ще е малко изморен, може дори да има известна промяна в личността, но ще е наред.
— Каква промяна в личността?
— Трудно е за обяснение. Ще видиш.
— Ето нашата стая. Сигурна ли си, че искаш да пробваме това?
— Ще ти кажа вътре.
ДВЕ
Чадуик и граф Донатиен Алфонс Франсоа, маркиз дьо Сад, седяха в столове с високи облегалки и играеха шах върху масичка от Ве Петнайсет. Изправен, Чадуик бе висок метър и осемдесет и пет. Изправен или седнал, той тежеше около двеста килограма. Светлите му коси се виеха над ниското чело, под което блестяха сиви очи. Под тях имаше тъмни сенки. Големият му нос бе зачервен, под кожата се виждаха спуканите капиляри. Вратът му беше дебел, раменете — широки. Подобните му на наденички пръсти пъргаво грабнаха чуждата пешка от дъската и поставиха офицера на освободеното квадратче.
Той се обърна надясно, където бавно се носеше една светлосиня количка с решетка, върху която бяха поставени чаши с аперитиви. Чадуик я спря и бързо отпи последователно портокалова, зелена, жълта и златиста течност. Веднага щом оставеше чашата обратно, тя биваше напълнена отново.
Той се протегна и погледна събеседника си, който посегна към своята количка за напитки.
— Вашата игра става все по-добра — отбеляза Чадуик, — или пък моята се разваля. Не съм сигурен.
Гостът му отпи от прозрачната, светлочервената, кехлибарената и отново от прозрачната течност.
— Като се има предвид това, което правите за мен — отвърна той, — е естествено да подобрявам уменията си.
Чадуик се усмихна и вдигна ръка.
— Опитвам се да намирам интересни учители за моите писателски работилници — каза той. — Безкрайно приятно е, когато някой от тях се оказва и толкова добър компаньон.
Маркизът също се усмихна.
— Сегашното ми положение е далеч по-добро от онова, от което ме измъкнахте миналия месец и трябва да призная, че бих желал да удължа колкото се може повече отсъствието си от собствената ми milieu2 — за предпочитане, завинаги.
Чадуик кимна.
— Намирам възгледите ви така интересни, че ще ми е трудно да се разделя с вас.
— … А и съм запленен от развитието на литературата след моето време. Бодлер, Рембо, Маларме, Верлен… И този великолепен човек Арто! Разбира се, аз предрекох всичко това.
— Сигурен съм.
— Специално Арто, ако трябва да бъда точен.
— Така и си помислих.
— Неговият повик за театър на жестокостта — каква красива и благородна идея!
— Да. Достойна мисъл.
— Виковете, внезапният ужас! Аз… — Маркизът измъкна копринена кърпичка от ръкава си и изтри потното си чело. После се усмихна неуверено. — Понякога се ентусиазирам повечко — обясни той.
Чадуик тихо се засмя.
— … Подобно на играта, в която участвате — продължи маркизът. — Тази… тази черна десятка. Напомня ми за чудесните илюстрации от Ян Люкен, които ми показахте онази вечер. След разказите ви се почувствах като част от всичко това…
— Тъкмо е време за поредния рапорт — отбеляза Чадуик. — Да видим как се развиват събитията.
Той стана и прекоси стаята, на чийто под бяха постлани кожи. Доближи се до един черен мраморен сфинкс вляво от камината. Спря пред него, измърмори нещо и от устата на сфинкса се показа парче хартия. Той я откъсна и се върна към стола си. Седна и разгъна листа.
После се пресегна, взе една чаша, пълна с бърбън, пресуши я и я остави на количката.
— Старият Ред се е справил с първия — каза той. — Убил е мъжа, когото пратихме. Това беше предвидено като възможност. Опитът си беше доста несръчен. Така да се каже, просто исках да го предупредя.