— Може ли един въпрос?…
— Да?
— Искали сте жертвата да разбере, че играта е започнала?
— Разбира се. Така ще го поизпотя повечко.
— Разбирам. Какво се е случило после?
— Положението е станало сериозно. На колата му беше прикрепен предавател и на местата, където евентуално би спрял, бяха поставени засади. От този момент обаче записът става объркан. Той е преминал през следващата засада, където един от най-добрите убийци — човек, на когото възлагах големи надежди — е намерил инструмент, който е трябвало веднага да разреши въпроса. Не е много ясно какво точно се е случило. Но убиецът е изчезнал. Моите хора са разбрали, че е имало някакъв спор между двамата, но собственикът на мястото, където се е разиграло всичко, така и не е разбрал какво става. Ред е заминал, като преди това е откачил предавателя и го е оставил там.
Маркизът се усмихна.
— Значи и вторият опит е пропаднал. Това прави играта по-интересна, нали?
— Може би. Макар че не бих имал нищо против да свърши още сега. Както и да е. Това, което ме притеснява, е третият. Трябва да го счета за опит, защото регистрирах убиеца в Съвета на игрите, но всъщност опит реално не е имало.
— Кой беше това?
— Жената със смъртоносните ръце и навиците, които вие намерихте за толкова очарователни. Тя просто изчезна. Тръгна нанякъде с новия си приятел и не се върна. Моят човек я е чакал няколко дни. Нищо. Смятам да го извикам оттам и да я отпиша от операцията.
— Жалко. Тъжно е да загубиш същество с такъв характер. Но кажете ми, когато говорите за „няколко дни“, как ги измервате — при положение, че не знаете къде — или може би трябва да кажа „кога“ — е отишла тя?
Чадуик поклати глава.
— Това са „плаващи“ дни — обясни той. — Моят човек е на една определена точка от Пътя. Един ден там съответства на част от деня в повечето от изходите на Пътя. Ако човек остане там десет години и после реши да се върне до изходната точка на предишните десет години, ще трябва да тръгне надолу по Пътя и да завие в друг изход.
— Значи има „плаване“ и на самите изходи?
— Да, може да бъде наречено и така. Но очевидно броят им непрекъснато нараства. Периодично сменяме знаците, но повечето от пътниците, които правят по-дълги преходи, носят със себе си малки компютри — онези мислещи машини, за които вече ви разказах — за да следят промените.
— Значи вие бихте могли да ме върнете по-рано, по-късно или по същото време, от което ме взехте и аз да си остана на същата възраст?
— Да, може да бъде уредено. Имате ли някакви предпочитания?
— Всъщност, бих искал да се науча да боравя с едно от вашите превозни средства… и с един от тези компютри. Тогава ще мога ли да пътувам сам? Ще мога ли да намеря пътя си обратно от което и да е друго време?
— Когато човек мине дори само веднъж по Пътя, се получава някакво физическо изменение, което му позволява да го намери и да го направи отново — обясни Чадуик. — Но ще трябва да си помисля внимателно. Не съм готов да пожертвам компанията ви заради пилигримските ви стремежи или пък заради желанието ви да убиете дядо си.
Маркизът се изкикоти.
— А и аз не съм неблагодарен гост, уверявам ви. Но ако веднъж се науча да се справям с това, бих могъл да видя всички места, които искам и да се върна направо тук… нали?
— Предпочитам да обсъдим това по-късно. Да го оставим така, какво ще кажете?
Маркизът се усмихна и отпи от абсента си.
— Засега — каза той. После продължи: — Значи вашата жертва временно е невидима?
— Беше. Той глупаво издаде местонахождението си, като заложи на себе си. Вероятно не знае, че напоследък в такива случаи записите на облозите се събират централно. А и, разбира се, това може да е някакъв номер.
— Какво смятате да направите?
— Да отвърна, естествено. Ако това означава да пожертвам още един убиец, нека бъде така. На този етап мога да си го позволя, а и трябва да разбера дали просто е действал лекомислено, или има нещо специално наум.
— Кой агент ще използвате този път?
— Имам чувството, че трябва да избера някой силен. Може би онзи момък от Ве Двайсет и четири — Макс, с бойното превозно средство. Или дори Тимийн Тин — макар че бих искал да го запазя в резерв, ако всички останали се провалят. Най-добре би било сега да нанеса тежък удар. Може би с Арчи. Да…
— Бих искал…
— Какво?
— Бих искал, ако е възможно, да се върнем там и да наблюдаваме схватката. Не изпитвате ли желание да присъствате, когато убиват стария ви враг?
— Аз, разбира се, ще получа пълен рапорт със снимки.