— И все пак…
— Да, разбирам ви. Това, естествено, е нещо, за което съм си мислил. Но няма как да разбера кой точно ще нанесе решаващия удар. Имам намерение просто да изчакам да се случи и тогава да се върна и да го наблюдавам. Ще намеря някакво отклонение и в крайна сметка ще се върна да го видя. Просто искам да съм сигурен, че вече се е случило. Всъщност, имам намерение да се връщам и да го наблюдавам много, много пъти.
— Звучи доста сложно. Бих бил щастлив при първа възможност да се върна там и да наблюдавам случая на ваше място.
— Не е изключено да уредим нещо… по-нататък.
— Но може да се окаже късно.
— Никога не е късно. Точно сега имаме да довършим шахматната си игра, а после бих искал да ви покажа едни ръкописи.
Маркизът въздъхна.
— Наистина знаете как да наранявате хората.
Чадуик се ухили и запали някаква оранжева тръбичка. Една костенурка, чиято черупка бе инкрустирана със злато и скъпоценни камъни, мина покрай него. Той се пресегна и я потупа по главата.
— Има време за всичко и всичко идва с времето си — каза той.
ЕДНО
Ред беше поръчал подноси с храна — големи парчета говеждо, цели пилета и агнета — седеше, тъпчеше се и се полюшваше напред-назад. От време на време ставаше, крачеше и спираше до зарешетения прозорец. Нощта беше хладна. На изток се виждаше луната. Той изтри уста с опакото на ръката си. В гърлото му се надигна странен звук.
Притисна длани към очите си и остана така половин минута. После за дълго се втренчи в ръцете си. Светлината сякаш се усилваше, но Ред знаеше, че не е така. Разкъса остатъка от дрехите си и продължи да яде, като спираше само да изтрие влагата от очите си.
Светлините затанцуваха. Реалността сякаш се приближаваше и отдалечаваше с цветни проблясъци. Топлината го размекваше…
Той почувства, че промяната започва.
Хвърли се но гръб на леглото и застина в очакване.
Откъм полето долетя звук като от вятър и всичко сякаш се завъртя.
ДВЕ
Той се придвижи до основата на кулата — безшумен и тъмен, по-тъмен дори от нощта.
Дълго гледа нагоре. После се пресегна и докосна стената. Дръпна ръцете си, сви юмруци и ги разгъна. Металните нокти изскочиха от пръстите му.
Когато започна да се изкачва, се чу само едва доловимо дращене. Дишането му беше тихо и нормално. Лицето му не показваше никакви емоции. Това беше мястото. Колата, която го бе докарала, го чакаше на паркинга долу. Нямаше никаква нужда да бърза. Нощта едва бе настъпила. Шофьорът щеше да почака.
Той избягваше прозорците, макар повечето от тях вече да бяха тъмни. Сиря под балкона на първия етаж и се ослуша.
Нищо.
Надигна глава и огледа площадката.
Нямаше никой.
Изкатери се върху нея. Една изплашена птица изписука, прелетя над главата му и се изгуби в нощта.
Той продължи нагоре и забави движенията си, когато стигна до втория етаж. Там повтори същите действия. Беше разучил скицата на кулата, знаеше къде е стаята и знаеше, че прозорците са зарешетени. Щеше да е по-просто и бързо да разбие вратата с един-единствен ритник и да изненада жертвата…
Спря под балкона на третия етаж и се ослуша. После се надигна, хвана се за парапета и се издърпа нагоре. В този момент отдясно се появи някакъв силует, който дръпна от цигарата си, пусна я на площадката и стъпи върху нея. Възседнал парапета, той видя, че дребната, вече неподвижна фигура също го наблюдаваше. Един скок, едно просто движение на ръцете и нямаше да има никакво значение…
— Арчи — чу се тих глас. — Добър вечер.
Той запази самообладание. Постави дясната си ръка върху парапета.
— Не мисля, че ви познавам — отвърна дрезгаво.
— Вярно е, никога не сме се срещали. Но съм виждал твоя снимка, както и снимки на останалите ни колеги наемници. Предполагам, че ти също може да си виждал моята при сходни обстоятелства.
Онзи запали клечка кибрит. Арчи разгледа лицето му.
— Да, познато ми е — каза той. — Обаче името ми убягва.
— Наричат ме Тимийн Тин.
— Е, доколкото разбирам, тук сме с една и съща цел. Вече можеш да си тръгваш. Нямам нужда от помощ.
— Целта ни не е една и съща.
— Не разбирам.
— Възприемам тази работа като лична задача. Твоето присъствие, макар самият ти да нямаш вина за него, ме обижда. Затова трябва да те помоля да отстъпиш и да оставиш случая в моите ръце.
Арчи се изхили.
— Глупаво е да спорим кой да го убие.
— Радвам се, че мислиш така. Тогава ти пожелавам лека нощ и се заемам със задачата.
— Нямах предвид това.
— А какво?
— Имам заповед. Дори съм научен да мразя този човек. Не, работата си е моя. Можеш да си тръгваш. Всичко ще е наред.