Ред надраска подписа си на листа.
— Нямаше ли някакви безредици наоколо, които биха могли да са свързани с това?
— Само ако броите разрушенията в стаята ви.
Той поклати глава.
— Съмнявам се. Нямаше никакви… останки.
— Ще заложите ли на петия опит?
— Пети ли? Досега е имало едва три, като смятаме и този, за който току-що ми платихте.
— В списъка беше отбелязано, че сте преживял четири.
— Страхувам се, че нищо не разбирам и нямам намерение да обърквам нещата допълнително, като заложа отново.
Букмейкърът сви рамене.
— Както решите.
Ред вдигна чантата си и се обърна. Мондамей безшумно го последва, носейки Цветето.
— Да, това наистина е било пълна глупост — заяви Цветето, докато се насочваха към външната врата. — Да се обзаложиш!
— Вече си го признах. Но личността, която бях вчера, имаше проблем.
— И все още го имаш. Чадуик буквално е разполагал с всичкото време на света, за да те засече тук. Мислиш ли, че ще успеем да пресечем паркинга живи?
Мондамей превключи на честотата на Цветето.
Днес изглежда малко по-различен, каза той, но какво има предвид, когато говори за личността, която е бил вчера?
Не съм прекарала достатъчно дълго време с него, за да събера достатъчно впечатления и да си обясня този феномен, дойде отговорът. Но откакто го познавам, е имало три такива случая и след всеки един от тях той изглеждаше с няколко години по-млад и се държеше така, сякаш е друг човек.
Забелязах, че изглеждаше по-млад, когато се срещнахме във Ве Единайсет, но не знаех от коя точка на житейския си път беше пристигнал. Винаги, когато ме е посещавал в миналото, е бил по-възрастен.
Колко възрастен?
На около петдесет, струва ми се. Предполагам, че е възможно да взема някакви подмладяващи субстанции, с които да се е сдобил в бъдещ участък от Пътя.
Не разполагам с нужните фармакологични програми, за да разбера дали има нещо подобно.
— Не мисля, че ако си тръгнем, опасността ще е по-голяма, отколкото ако останем тук — отвърна Ред.
Разкажи ми за промените на личността, каза Мондамей. Временни несъотвествия ли са или какво? Направи ми впечатление, че сякаш нещо се е променило от последната ни среща, но тогава така и не го огледах внимателно, за да си извадя някакви заключения.
Изглежда сходно всеки път — по-млад на външен вид, по-ентусиазиран… Той вече не е толкова консервативен, по-склонен е да поема рискове, по-бърз е в отговорите си — умствени и физически — и е може би малко по-жесток, арогантен, дързък… „Безразсъден“ вероятно е най-подходящата дума.
Следователно съществува вероятността да е решил да направи нещо… безразсъдно?
Предполагам.
— Ще вървя пред теб по пътя към колата, Ред — обяви Мондамей и се насочи към външната врата.
— Не е необходимо.
— Все същото е…
— Добре.
— Накъде сме се насочили? — полюбопитства Цветето, когато се озоваха под слънчевото утринно небе.
— Нагоре по Пътя.
— Да атакуваме Чадуик ли?
— Може би.
— Ве Двайсет и седем? Това е доста сериозен преход.
— Да.
Докато се приближаваха към колата, не забелязаха никой наоколо.
— Ще проверя всички системи, преди да включиш двигателя — каза Цветето, когато се качиха в пикапа.
— Давай.
— Ред, наистина изглеждаш добре тази сутрин — отбеляза Мондамей, — но как всъщност се чувстваш? Дочух, че не си много наясно с нещата, които си правил вчера. Не мислиш ли, че трябва да намерим някое местенце извън Пътя, където да си отпочинеш?
— Да си почина ли? По дяволите, не! Чувствам се прекрасно.
— Имам предвид умствено, емоционално. Ако паметта ти си играе номера…
— Няма значение, не е важно. Не се притеснявай. Винаги съм малко объркан след подобен пристъп.
— Какво точно се случва?
— Не знам. Никога не мога да си спомня.
— Какво го предизвиква?
Ред сви рамене.
— Кой знае?
— В някакво определено време ли ти се случва? Има ли някаква зависимост, между отделните пристъпи?
— Нищо, за което да се сещам.
— Някога консултирал ли си се с лекар за това?
— Не.
— Защо?
— Не искам да бъда лекуван. Състоянието ми се подобрява след всеки подобен случай. Когато се събуждам, си спомням неща, които преди не съм можел да си спомня. Освен това, външният ми вид се изменя и винаги ми харесва повече…
— Момент. Струва ми се преди малко каза, че след такива моменти паметта ти изневерява.
— На този край, да. На далечния край печеля повече почва.