— Всички системи са наред — обяви Цветето.
— Добре.
Ред запали двигателя и насочи пикапа към изхода.
— Обърка ме още повече — каза Мондамей. Те задминаха някакъв парцалив кръстоносец, после завиха към магистралата и се разминаха със стар автомобил, каран от младеж, който навлезе в паркинга и зае мястото, което току-що бяха освободили. — Какво имаш предвид с „далечния край“? Какво си спомняш? Имаш ли въобще някаква идея през какъв процес преминаваш?
Ред въздъхна. Захапа една пура и я задъвка, но не я запали.
— Добре де, спомням си се като стар човек — започна той. — Много стар… Крачех в една каменна пустиня. Беше ранно утро и наоколо се стелеше мъгла. Стъпалата ми кървяха. Носех някакъв багаж и често се облягах на него. — Той премести пурата от единия край на устата си в другия и погледна навън през стъклото. — Това е всичко.
— Всичко? Едва ли е всичко — намеси се Цветето. — Да не се опитваш да кажеш, че растеш наобратно? Че си започнал като старец?
— Точно това казах току-що. Да — раздразнено отвърна Ред.
— Внимавай със завоя. Искаш да кажеш, че не си спомняш нищо преди това, че си бил стар и си крачел в някаква пустиня? Или… Какво научи този път?
— Нищо съществено. Просто няколко объркани сънища. Около мен в мъглата се движеха странни форми, имаше и страх… и продължавах да вървя.
— Знаеше ли къде отиваш?
— Не.
— И беше сам?
— Отначало.
— Отначало?
— Някъде по пътя се сдобих с компания. Спомням си обстоятелствата доста неясно, но имаше една възрастна жена. Помагахме си на трудните места. Лейла.
— Имаше една Лейла с теб преди години, когато веднъж ме посети. Но тя не беше възрастна…
— Същата е. Пътищата ни са се разделяли и събирали много пъти, но що се отнася до обратния растеж, развитието й е много сходно с моето.
— Тя не е намесена във вашите отношения с Чадуик, нали?
— Не, но го познаваше.
— Някой от вас двамата има ли някаква представа накъде ви води странният ви растеж?
— Тя смяташе, че това е просто фаза в един по-голям жизнен цикъл.
— А ти?
— Може и така да е. Просто не знам.
— Чадуик знае ли всичко това за теб?
— Да.
— Възможно ли е да знае повече, отколкото ти самият?
Ред поклати глава.
— Няма как да знам. Предполагам, че всичко е възможно.
— Каква е причината толкова да те мрази?
— Когато се разделихме, той беше разстроен, че унищожавам един добър бизнес.
— Така ли беше?
— Горе-долу. Но той беше променил естеството на бизнеса и вече не ми беше толкова интересно. Забърках една голяма каша и се махнах.
— Но той все още е богат?
— Много богат.
— Тогава подозирам, че има друг мотив. Вероятно ревност към това, че ти се изменяш към по-добро.
— Не е изключено, обаче мен повече ме притеснява целта, а не мотивът му.
— Просто се опитвам да разбера врага, Ред.
— Знам. Но нямам кой знае какво друго да ти разкажа.
Той мина под един мост и зави по отбивката вляво, за да се изкачи върху него. Сянката, която беше паднала върху колата, когато минаваха отдолу, не изчезна, щом излязоха на светлото.
— Стаята ти беше доста разхвърляна сутринта — отбеляза Мондамей.
— Да. Винаги става така.
— А какъв беше онзи знак, обгорен върху вратата — приличаше на китайски йероглиф? Това също ли е обичайна практика?
— Не. Беше просто… китайски йероглиф. Означава „добра сполука“.
— Как си го обясняваш?
— Не си го обяснявам. Не мога. Странно е.
Мондамей издаде някакъв особен пронизителен звук.
— Какво ти е толкова смешно?
— Сетих се за едни книги, дето веднъж ми остави — с картинките, които трябваше да ми обясняваш.
— Страхувам се, че не…
— Бяха комикси.
Ред запали пурата си.
— Не е смешно — каза той.
Странната сянка се премести към каросерията на пикапа. Мондамей отново се изкикоти, а Цветето запя.
ДВЕ
Ранди наблюдаваше как денят пулсира, появява се и изчезва, като всяко следващо туптене ставаше все по-дълго, докато накрая, когато завиха пред сервиза, над тях не надвисна хладна дъждовна утрин. Златисти и червени листа капеха от кленовете пред покритите със слана постройки. Колата спря пред една колонка за бензин.
— Това е лудост — поклати глава той. — Сега е лято, а не есен.
— Тук е есен, Ранди, а ако беше поел по следващата отбивка и бе продължил на юг, можеше да попаднеш под огъня на Конфедеративната армия — или на Съюзническата, разбира се, — в зависимост от това къде точно щеше да спреш.
— Не се шегуваш, нали?
— Не.
— Така си и мислех. За съжаление, започвам да ти вярвам. Но как може да бъде спряна армията на генерал Лий да премине оттук, да поеме нагоре и да завладее Вашингтон — да кажем Вашингтон по времето на Кулидж? Или пък по времето на Айзенхауер? Или Джексън?