— Да.
— И никой не ти е подшушнал за намеренията ми?
Полицаят се поколеба и отмести поглед.
— Никой.
Ред се ухили.
— О’кей. Хванахте ме със стоката. Сега какво ще правите?
— Първо ще конфискуваме оръжията. Можеш да ни помогнеш да ги пренесем в нашата кола.
— Ще получа ли разписка?
— По дяволите, Ред! Не разбираш ли в каква каша си се забъркал?
— Да.
— Честно казано, нищо не може да ни се случи, ако се откажеш. Иначе ще създадеш нова отбивка от Пътя. Или дори нов изход, кой знае?
— Какво лошо има в това?
— Не се знае кой би решил да го използва.
— Доста странни птици пътуват тук напоследък, Тони. Виж дори нас самите.
— Странните птици не ме интересуват. Ти си опасността, за която знаем. Всички те познават. Защо, по дяволите, ти е притрябвало това отклонение?
— Защото преди време то съществуваше. Сега обаче е затрупано. Искам просто да възстановя обстоятелствата.
— Не си спомням никаква такава отбивка.
— Защото си млад, Тони.
— Не те разбирам, Ред. Хайде, помогни ми с пренасянето.
— Нямаш грижа.
Когато понесоха оръжията към полицейската кола, Тони отбеляза:
— Знаеш, че е време да престанеш, нали?
— Това, което знам, е, че работата ти е да следиш такива като мен.
— Но хич не ти пука. Представи си, че отвориш Пътя към някое гадно място, пълно с отвратителни, опасни създания, които се намърдат тук и започнат да ни създават проблеми? Защо просто не се откажеш?
— Търся нещо, което не мога да открия по друг начин.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво?
— Имам. Това е личен въпрос.
— Значи си готов да разбиеш трафика заради егоистичните си подбуди?
— Да.
— Не знам защо въобще попитах. Познавам те от около четирийсет години. Колко прави това за теб?
— Пет-шест години. Може би трийсет, не знам. Междувременно успяваш ли да свършиш достатъчно работа в управлението?
— Дори повече, отколкото бих искал.
— Вероятно именно там си разбрал подробностите за тези отклонения.
— Всъщност, наистина научих доста и трябва да знаеш, че е по-сложно, отколкото си мислиш.
— Глупости! Ако е съществувало някога, нищо не пречи да се възстанови.
— Прави каквото искаш, но знай, че няма да те оставим да объркваш трафика.
— Хората го правят всеки ден. Защо иначе биха пътували по Пътя? Където и да отидат, променят отклоненията.
Тони изцъка с език.
— Знам. И това наистина е опасно. Необходим е повече контрол, трябва да се поставят пунктове…
— Но Пътят винаги е бил тук и тези от нас, които са умеели да пътуват по него, са го умеели винаги. Светът си върви, Пътят също. Създаваме и рушим, амин. Какъв е проблемът?
— Познавам те от четирийсет години — или трийсет, или пет, няма значение. Не си се променил. Все още не мога да разговарям с теб нормално. Добре де, не можем да контролираме по-голямата част от трафика и да предотвратим малките промени. Но пък можем да внимаваме за по-големите. Това и правим. Ти винаги си бил свързан именно с тях. Просто се опитвам да се държа човешки и да те оставя да си тръгнеш само с предупреждение.
— Много добре знаеш, че това е всичко, което можеш да ми направиш. Не можеш да докажеш накъде се бях запътил с оръжията. Можеш да ги конфискуваш, можеш да ми изнесеш лекция и дори да бъдеш малко по-груб. Но това е всичко. И двамата знаем, че в момента не си се заел с опазването на спокойствието и реда, а искаш да ме предупредиш за нещо по-специално. Някой ми е вдигнал мерника и искам да знам кой е той.
Тони почервеня. Партньорът му мина покрай тях със сандък с гранати.
— Ставаш параноичен, Ред — каза най-сетне ченгето.
— А-ха. Не искаш ли поне да ми подскажеш? — Очите му бяха вперени в Тони, докато за пореден път палеше пурата си. — Кой ли би могъл да бъде?
Полицаят погледна към партньора си, после каза:
— Хайде, трябва да пренесем всичко това.
Отне им десет минути. Когато свършиха, Ред получи позволение да се върне в пикапа си.
— Е, смятай се за предупреден — викна Тони.
Ред кимна.
— … И внимавай — допълни ченгето.
Ред отново кимна, този път по-бавно.
— Мерси.
Видя ги как се качват в блестящата си кола и се понасят нанякъде.
— Какво беше това?
— Той просто ми направи услуга. Цвете. Спря ме, за да ми съобщи, че съм в беда.
— Каква?
— Трябва да си помисля. Къде е най-близката спирка?
— Не е далеч.
— Ти карай.
— О’кей.
Пикапът потегли напред.
ДВЕ
Маркиз дьо Сад последва Съндок в масивната сграда.
— Оценявам това — каза дьо Сад — и бих го оценил още повече, ако не споменете нищо пред Чадуик. Той смята, че чета някакви отвратителни ръкописи. Още от времето на барон Кувие се чудя и надявам. Но никога не съм мислил, че ще имам възможността да видя нещо такова със собствените си очи.