Невероятна експлозия разтърси земята. Последва я електростатично пращене. Колата се разтресе, но продължи напред по изкаляния път. Върху кабината изтрополяха парчета пръст.
— … отново всички операции — чу се гласът на Мондамей. — Цветето успя да анализира системите ми и да ми покаже как да се възстановя…
Последва втора експлозия. Ред погледна назад, но мястото, на което бяха лагерували, бе скрито от дима. За момент той сякаш оглуша и когато слухът му се възвърна, разбра, че вече му говореше Цветето.
— … отиваме? Къде каза, че отиваме?
— Ъ-ъ? Далеч оттук, надявам се.
— Следващата ни цел! Координатите! Бързо!
— О? Ве Двайсет и седем, осемнайсети изход, четвъртата вдясно, втората вляво, третата също вляво. Голяма бяла сграда. Малко прилича на готическа постройка.
— Разбра ли? — попита Цветето.
— Да — чу се гласът на Мондамей през говорителя. — Когато свърша тук, ще се опитам да ви последвам. Стига само да успея да намеря Пътя.
Отново се разнесе експлозия. Говорителят запращя. Те завиха и продължиха по разкаляния път.
ДВЕ
Ранди се обърна към високия джентълмен с викторианското облекло, когото бе срещнал във фоайето. Чантата на мъжа беше върху пейката до вратата. Той прекара ръка през светлата си рядка коса.
— … Точно така — потвърди мъжът. — Преди три дни. Застреляха го навън на паркинга. А аз бях дошъл тук да си почина! Насилие! — Той потръпна. Тикът в лявото ъгълче на устата му се върна. — Мистър Доракийн замина същата нощ. Наистина не мога да ви кажа накъде отиде.
— Има ли някой тук, който би могъл да ни помогне? — попита Ранди.
— Вероятно домакинът — Джонсън. Изглежда двамата се познаваха.
Ранди кимна.
— Ще ми кажете ли къде да открия Джонсън?
Мъжът прехапа устната си и поклати глава. Погледът му бе съсредоточен към бара, където красива червенокоса жена и едър тъмнокож мъж нещо спореха.
— Съжалявам. Днес очевидно е почивният му ден. Нямам представа къде може да е отишъл. Мога само да ви предложа да попитате на бара. Извинете.
Той заобиколи Ранди и нервно закрачи по посока на спора. В този момент обаче той приключи. Жената каза нещо мило, усмихна се и си тръгна, насочвайки се към фоайето.
Джентълменът въздъхна, върна се до пейката и взе чантата си. Когато жената се приближи, той й подаде ръката си. Тя я пое и двамата излязоха. Малко преди това мъжът рязко кимна на Ранди.
Тъмнокожият, който допреди малко спореше с червенокосата дама, се втренчи в Ранди, когато той се приближи до бара.
— Извинете, но не сме ли се срещали някъде? — попита тъмнокожият. — Изглеждате ми много познат…
Ранди огледа тъмните му черти.
— Тоба. Казвам се Тоба — добави другият.
— Не мисля, че сме се срещали — бавно отвърна Ранди. — Моето име е Ранди Картаген. Ве Двайсет.
— Щом казвате. — Тоба сви рамене. — Въпреки това няма да ми откажете да ви почерпя една бира.
Ранди огледа помещението. Беше изградено от грубо обработено дърво. Единствените украшения бяха железни. Никакви стъкла, никакви други метали. На бара, който играеше ролята и на рецепция, седяха четирима души, а на една от масите отстрани имаше още двама.
— Барманът излезе преди няколко минути. Налей си една бира, а аз ще уредя сметката, когато онзи се върне. Тук не държат много на етикецията.
— О’кей. Мерси.
Ранди отиде до машината, дръпна ръчката и напълни една чаша бира. След това се върна при Тоба. От дясната му страна имаше полупълна чаша.
— … кучка — мърмореше Тоба. После попита: — По работа ли си насам?
Ранди постави Стръкчето на масата, поклати глава и отпи от бирата си.
— Търся един човек, но се оказа, че вече си е тръгнал.
— Точно обратното на моя проблем — каза Тоба. — Аз знам къде е човекът, когото търся. Просто спрях тук да се наобядвам. Тогава проклетницата, с която работим заедно, си хареса някакъв и го заведе да разгледат местните забележителности! Сега ще трябва да си наема стая и да я изчакам да свърши с него. Дявол да го вземе, сигурно ще й отнеме ден или два!… Всъщност, кой е той?
— Ъ-ъ? Кой?
— Твоят приятел. Англичанинът, с когото си говорехте.
— О, не го познавам. Просто го питах нещо. Но той каза, че името му е Джек, ако това може да ти е от полза.
— Е, проблемът си е негов. Тъпо копеле.
Тоба си напълни още една чаша.
— Какво? — чу се силен глас с френски акцент. Беше на един от мъжете на бара. — Никога не си бил над Ве Седемнайсет? За бога, човече! Длъжен си поне веднъж в живота си да стигнеш най-малкото до началото на Ве Двайсет!… За да летиш, ето защо! Човек не е постигнал нищо в живота си, ако не е усетил свободата на небесата! Не става въпрос за големите машини, които се появяват по-късно — не! Трябва да оставиш жалките буржоазни предразсъдъци зад гърба си и да се метнеш на един малък самолет с открита кабина, където да можеш да почувстваш вятъра и дъжда, да гледаш света под себе си, облаците, звездите! Това би те променило, повярвай ми!